Училищна история за човекоментета и стъпкана детска вяра

Иво Райнов

Често си мисля, че синдромът на гражданското безсилие е придобит за българското общество. Като вирус, който се е загнездил в душицата на нашите родители, че и на техните родители. Вирус, който се предава от поколение на поколение под формата на своеобразен  генетичен материал. Защото близо седем  десетилетия гражданските права в тази държава се раздават по йерархия. Първо бяха комунистически функционери, активни борци и прочие партийни другари. За тях благинките и закона, за недокоснатите от кремълската звезда – послушанието и хомота.  После се появиха борчета, техните курвета и всякакви поставени мекерета. Правата приседнаха на бухалката, а смазаният гражданин плащаше и за това, че може да диша. Накрая комунетата и борчетата облякоха лъскави костюмчета и насядаха отново на първия ред, с парвенюшката убеденост, че правата са първом  частни, пък после граждански.

Тъжно ми е колко нелепо изглежда на този фон горкото българско училище.  Докато колегията се опитва да учи  децата да сричат клишетата за равния старт, споделените права, еднаквата отговорност, „S класата“, поникнала от бекграунда на комунистическите привилегии и бандитското самоуправство, налага своята теория за „малката справедливост“. Гражданското самочувствие увяхва още в училище, грубо стъпкано от цървулите на нарциси, считащи, че думите „право“ и „имам“ се словосъчетават само с техните имена. Примери колкото щете. Не бих писал тази статия, ако не бях провокиран от една тъжна, но типична за България и родното училище история.

Приемете, че историята се разиграва в някое от ловешките училища. В един от класовете учи момченце, да го наречем Бойко (името е алюзия с навиците на детето, не с премиера) . Син е на госпожа Кичка (като кичозните и нрави и представи), влиятелна дама със силни политически позиции. Та милият Бойко, очевидно научен, че правото му се полага още от пелените, пердаши  често децата в своя клас, хей така за удоволствие. Като например непровокираната агресия срещу Добрина  (плахо момиче), само защото не му отключила учебната стая навреме.  Както се вижда битовизми провокират насилието в училище. Само, че  подобна арогантност не би се повторила, ако не е обгърната от безразличие и административната сервилност на директора на училището, нека бъде Трайчо (заради навика да си трае, когато е нужно). Продължението е повече от тривиално. Нали не мислите, че Бойко е санкциониран. Директорът Трайчо не обича да назидава, тъй или иначе не му достигат ученици. Глупаво е да ги напъжда. Затова господин Трайчо вика мама Кичка и покрива случая като кухненска свада.  И съвсем както си му е реда  полага  грижи за политическата  чест на мамата и дарява всички права  на отрочето от S класата.

Равен старт и справедливост? Хайде, бе! Непримиримост към училищната агресия? Зависи от агресора! В тази толкова позната история има няколко висящи въпроса:

1.Как да вдиша от гражданските си права дете, което търпи насилие, но не получава административна подкрепа?

2. Как да бъдат граждани останалите дечица, които виждат, че дори училището сервилничи на парвенютата?

3.Как да стане гражданин Бойко, който от малък си мисли, че правилата са писани за неговата фамилия?

4.Как родителите да не напопържат училището и неговите директори, когато снема права и защита от техните деца?

Въобще как да култивираш самочувствие на гражданин, когато още от ученическата скамейка те учат, че има два стандарта – на безправните плебеи и правоимащите от S класата.

Ако сте познали в историята вашето училище, не бързайте с  изводите. Издънки на комунета, курвета и човекоментета има навсякъде. С обслужващите ги двойни стандарти и сервилни началства.