Павлин Иванов
Той се събуди с първите лъчи на Слънцето. Бавно разкърши снага в топлото легло, протегна се в очакване на един страхотен ден, а от отворената ПВЦ дограма, направена по енергийна ефективност, като благодарност, долитаха красивите трели на птиците.
Протегна се рязко. Облече енергично бялата партийна тениска с логото на „вечната“ партия. Чувстваше се прекрасно! На път за нужника, в стил Луй IX, дарен му от едни приятели, мина покрай огледалото и видя своето отражение. Хареса му! Изряза се в знак на мъжественост и започна да оправя сутрешният си тоалет.
Чакаше го тежък ден! Трябваше да се среща с тези, които му искаха нещо, но далеч по го притесняваха тези, които му даваха. Те не бяха случайни хора и строго държаха направените в него инвестиции, да имат добра възвращемост. Те бяха над закона и в техният свят не съществуваше нищо друго освен тяхното си отражение по лъскавите повърхности.
Запали дарената му от приятели скъпа кола и се насочи към собственият си град. Някога го обичаше! Колко безсънни нощи беше преживял за да направи нещо хубаво. Целуваше задници, сменяше маски, дори занесе бормашина на баш шефа в София, за да измоли от него някаква сума. Така разбираше политика. Така беше и възпитан – няма невъзможни неща, просто всяко си има цена.
Возейки се в скъпарският автомобил, пред него се откри гледката, която го караше да се чувства Бог – старите къщички с каменни покриви, извисилият снага хълм, по който вечер беше уредил да снове лазарен лъч (голяма гъзария беше според него), зеленината … Той беше единственият в Европа, успял да превърне една палава река в трайно гориста местност. Точно за това го и награждаваха често, а всяка награда имаща в названието си „Зелена“, го караше да си къса ризата от кеф!
Обичаше тази гледка, защото тя беше в нозете му. Той шофираше бавно по криволичещият път, избягвайки дупките и наслаждавайки се на панорамата едновременно. Всичко това е мое!, си казваше всяка сутрин и честно казано, изобщо не беше далече от истината.
Пъдарят, който трябваше да му пожелае ‚Добро утро, шефе!‘ на паркинга, пак не беше дошъл навреме. Но за тази заплата, какво можеше да иска повече от пенсионирания полицай. А и беше роднина, какво да го прави?
Зареден с ентусиазъм и с бодра, енергична крачка се отправи към своя офис. Секретарката също се моткаше някъде, но роднини! Не можеш да им скачаш! Още повече идваха поредните избори, а всеки глас му беше много, ама много ценен.
Бюрото му беше все още празно. Онези досадници не бяха се организирали още, да го занимават с всякакви маловажни истории и той имаше 8 минути да запали кривата си пура и да се отпусне тежко и авторитетно на шефския си стол.
Погледна през прозореца. Красиво е, маму да иба, си каза и изпусна кълбо гъст, скъпарски дим. Някакви копилета го подиграваха, че по цял ден виси в шукаритетно местно заведение и наблюдаваше от високо обществените настроения, но не им обръщаше внимание. Пидали!
Почука се на врата и той се стресна. На прага стоеше тя. Началото на денят беше вече минало.
Очаквайте продължение …