Разюздани размисли за вулгарната действителност

Иво Райнов

Бягството вероятно е изход. Винаги може да мигрираш от безпътицата и простотията, от злобата и завистта. Физически или духовно. На някакви 150 километра от тук перспективите са съвсем други. Там можещите успяват, а умните са ценни. Има работа в изобилие и добри доходи. Някакви два часа път и усмивката заменя тъгата. Стотици го направиха и ще продължават с еднопосочни билети. Физическата миграция е бягство, нали!

Други останаха тук, но са духовни мигранти. Затворени в границите на собствен бизнес или духовен свят. Снощи един приятел ми каза, че е благодарен на гаднярите, които го изхвърлиха от грешния път на наивната вяра, че една мухлясала общност може да се проветри. Благодарен е на интригите, лъжите , манипулациите, с които беше засипван месеци. Защото са му отворили очите за приятелите и имитаторите, за доброжелателите и лицемерите, за смислените неща и вятърните мелници. Вече е духовен емигрант, за който цялата мръсна действително и човешка низост е отвращаващо безразлична. Сигурно затова си позволява благородството на духовния беглец. Не плюе мизерниците, не е загубил достойнството си в срамен плач от лична обида, не крои отмъщение и не маже злъчно фейса.

Бягството в духовна самоизолация също е изход. Може би спокойствие и удобство. И е радост за всички дребни душици, потънали до шията в мръсотия, оплетени в лъжи, подгизнали от злоба, оядени от корупция, окаляни от подлост.

Гадните задници, които съсипват града и живота ни с наглост, крясъци, его, посредственост или душевна проституция. Тези, дето редовно наемат някому дупетата си за пари или интереси, а после се подмиват за да бъдат чистички за следващия, който ще ги ползва като задници. Макар и пооплакнат осраният гъз си остава гъз.

Самовлюбените интелектуални лилипути, чиято съвест проституира за шепа внимание. Политиката наистина е курвенско занимание, когато се практикува от съвести, които се отдават без морал и задръжки.

Е, съвест, която споделя различни политически бардаци прилича на курва, нали! Верните кученца на къси верижки, които лаят само от името на господарите. Малките кучета изпикават най-големите локви и после с удоволствие се търкалят в тях за паничка господарска милостиня. А там където има удобни задници, проституиращи съвести, пикливи кученца има и ползватели. Същите, дето ни оправят откъдето си искат вече десетилетия.

Бягството може би е изход. Духовното отшелничество също.

Смелите не се плашат от 150 километра. Свестните лесно достигат духовна самодостатъчност.

Но когато мигрират свестните и смелите с живота ни се разпореждат задници, политически курви и верни кученца. Не твърдя, че съм свестен или смел, но все още се надявам, че мога да преча на интелектуалните лилипути и моралните декаденти да съсипват живота. Затова не мога да избягам. Може би някога ще го направя, но преди това имам да изям едни шамари.