Дни преди връчването на  Националната литературна награда за цялостно творчество „Проф. Димитър Димов“ в Ловеч на писателя Николай Табаков (на 25 юни), той даде това интервю за пресцентъра на Община Ловеч. Николай Табаков е роден на 13.11.1956 г. в село Мандрица, Ивайловградско. Автор на романи, сборници с разкази и детска книга. Романът му „Няма да е все така“ е отличен с престижната награда на Съюза на писателите за роман на 2009 г., а „Нула време“ получава същата награда за 2019 г. Основател и управител на Издателска къща „Анубис“, която работи в областта на българското образование и култура. Издателската къща е удостоена през 2010 г. със сертификат „Златна книга за принос към развитието на българската култура“ от Съвета на европейската научна и културна общност.

Член е на Съюза на българските писатели и е носител на престижни награди, последната е на името на „Проф. Димитър Димов“ в Ловеч. Сега прекарва времето си между столицата и китното родопско селце Яврово, където е горд притежател на къща. През септември 2019 година Николай Табаков гостува на Регионалната библиотека „Проф. Беню Цонев“ в Ловеч.

– Вие издавате учебници. Днешните учебници на какъв език са написани – разбираем ли е,  хубав и чист?

– Издаването на учебници е отговорна работа. Трудно е да се върви по категоричното – това е черно, а това бяло. Имаше един момент в началото на деветдесетте, когато младите преподаватели в Софийския и други университети смятаха, че предишните учебници са написани на архаичен език и особено много държаха да променят това. Пишеха сложно, пишеха модерно, употребяваха чуждици през глава, само и само да направят добро впечатление. Но и това мина. Те самите осъзнаха колко е уязвима позицията им и се върнаха към чистотата на съвременния български език. И все пак – на съвременния език. Който, разбира се, се различава от езика преди 50, преди 40, дори преди 30 години и старите пуритани – чистофайниците на езика – с право реагираха. В резултат – сега се пише на нещо средно между наукообразното и простонародното, още малко и ще го докараме до телевизионното говорене на някои велики политици. Защото езикът е жив организъм, да не забравяме това. И реагира на всяко ужилване, на всяко посегателство, на всяко светотатство. Но няма страшно – накрая раните му заздравяват.

– Какво липсва на съвременната българска литература?

– Дълбочина. Търси се лесното, ефектното, впечатляващото. Хората са се побъркали на тема „известност“ и бързат, страшно много бързат да се наредят сред популярните личности. Като че ли си заслужава? Разбира се, това води до плитки води, до лесни бродове, до онова нещо, което с чиста съвест можем да наречем „четиво“. Лошо няма. Нужно е и четивото. С какво иначе ще се приспиваме вечер и ще си запълваме времето по спирките. Но четивото не е литература. Литературата е тази, която задава големите екзистенциални въпроси, която броди по границата между живота и смъртта, която се опитва да „преведе“ Универсума. Може би преди нея е само философията. Но забележете голямата разлика. Философията говори на висок език за посветени. За професори, за специалисти, всъщност – за философи. Литературата обаче притежава и друго едно качество – достъпния език. Тоест – тя може да говори на всички. В това се състои нейната магия, но и нейното задължение. За съвременните автори какво мога да кажа, за да не ги обидя? Ами това – всеки получава, каквото търси. Ама искаш големи тиражи, моля, пиши си екшъните, злободневките, порнографията. Тези неща вървят. Но ако търсиш онази, другата публика – сериозната, питащата, истинските ценители, ще трябва да се постараеш. Ама много да се постараеш. Това са два различни свята. В единия царува лесното, бързото, достъпното. В другия стои въпросът – да бъда или да не бъда.

– Какво е за Вас наградата на името на „Проф. Димитър Димов“ в Ловеч?

– Честно казано, аз се отнасям доста подозрително към наградите. Представете си как човек се опитва – ама се опитва с всички сили! – да се хареса на някое жури от пет-шест човека. Добре, а различността? А другото, странното, оригиналното, собствената автентичност? Къде отива тя? Хората така са устроени, че да харесват предимно себе си. Ако това жури се състои от писатели, това значи, че те ще харесат този много стараещ се човек, защото неговото писане прилича на тяхното. Хайде, холан! Изобщо не ме интересува подобно харесване. Но тук става дума за Димитър Димов. Струва ми се, че няма писател или литературовед в България, който да не е наясно с високото творчество на професора. Струва ми се, че той, самият Димитър Димов, е емблема, герб, или както искате го определете, на всичко, което може да се нарече стремеж към съвършенство в литературата. Независим до край, романтик по начало, писател по рождение, ексцентрик по душа. Нямаме такъв автор в българската литература, колкото и да се вглеждаме, дори да я обърнем с хастара наопаки. Само споменаването на името му, би трябвало да буди у нашите съвременници чувство за гордост. Гордост от това, че принадлежим към една и съща нация, че имаме такъв творец, че ние, българите, притежаваме висок жалон, по който да се равняваме. Какво остава след наградата?   Мисля, че думата е „гордост“.