Иво Райнов
Десетки пъти съм изкачвал този маршрут. Нашият Via dolosa. Пътят до хълма на страданието и смъртта. Лагерът, в който комунистическата власт убива от целесъобразност и за удоволствие. Пътят на сълзите. Пътят на срама. Пътят на покаянието.
Пътят, който ни разделя. Изкачват го едва стотина души всяка година. В град, населяван от десетки хиляди. С огромна част от тях ни разделят толкова много неща- памет, истина, история. За мнозина „Слънчев бряг“ е лагерът на хулиганите. Двадесет и шест години след рухването на комунистическите табута безразлични съвести предъвкват идеологически клишета.
Всяка година се появяват нови лица. Някак спорадично, кампанийно. Лицата на ПиАр-а. С тях ни разделя чувството за памет. Ние изкачвам пътя за да осъдим злодействата и да запалим свещ за жертвите. Те следват камерите и безплатната медийна реклама.
Разделя ни срамът от мръсотията на онези години. Всяко наше посещение в лагера е покаяние за мълчанието и страха. Те се страхуват, че срамът ще ги застигне. Гузно мълчат и късат плакати, само защото крещят пред обществото за вината им.
Разделя ни чувството за вина. Ние я изкупуваме по частица всяка година, като почитаме жертвите на кариерата. Те веят на знамената лика на Дочо Шипков, по чието време лагерът „Слънчев бряг“ се превръща в арена на убийства. Те не познават покаянието и чувството за вина. Затова не говорят за зверствата на своите предшественици и никога не биха изкачили нашата Via dolorosa.
Тази вечер прочетох призива на млада жена да се помирим с историята и да четем и разказваме съвместно нейните факти. Невъзможно е! Делим се на леви и десни, демократи и филизи на родния тоталитаризъм, човеци и партийци. Вълнуваме се от различни истории и плачем за различни съдби.
Днес по пътя към лагера бяхме стотина. С побелели коси и натежали години. Нямаше млади хора. Моя колежка постоянно твърди, че престъпленията на „Слънчев бряг“ ужасяват младежите и провокират желание за участие във възпоменателните шествия до злокобното място. Но младите въпреки всичко не идват. Разбираемо. Разделят ни ценности, семейни разкази и фамилен политически бекграунд.
Двадесет и шест години лагерът ни разделя. Сякаш сме замесени от различно тесто, живеем в различни светове и четем различна история. И още нещо – не всички имаме очи за истина, сърца за съчувствие и души за покаяние.
Моето скромно мнение на наблюдателка, посетила Бухенвалд, разпределителен концлагер в Белгия, по професионални причини гледала много филми и изслушвала мнение на германци по изключително болезнената за тях тема, е, че проблемът е не в покаянието, а в /не/умението да се оцени пошлото, независимо на чия тоталитарна власт е продукт. Като всяко умение се създава, образова, възпитава. Според разказ на очевидка, в Германия започват усилено да говорят за концлагерите около двадесет години по-късно, да задават въпроса „Wo waren die Väter“, да образоват новите генерации с цел ужасът да не се повтаря повече. В Белгия учениците посещават в часове по история подобен концлагер, който е бил разпределителен, с конкретни поставени задачи, които се обсъждат в часовете/наши ученици също бяха включени като наблюдатели/. В университетите студенти по правни и други науки са присъствали на процеси и обсъждането им впоследствие, за да се промени и образова мисленето на следващите поколение.