Филмът „Козият рог“ на Методи Андонов е едно от най-емблематичните ни кино заглавия. До каква степен екранната версия на разказа ще повлияе сценичната?

Всъщност филмът е в основата на идеята да помисля за театрален вариант. В различни периоди от живота си съм гледала филма и винаги у мен е оставало едно специфично усещане и мисълта, че разказаните събития са част от нашата история. Мисля, че в днешното забързано време темпоритъмът му е доста тежък за по-младите хора. За това и започнах да работя по този проект. Иска ми се да не забравяме кои сме, от къде идваме, за да знаем на къде да продължим. Що се касае до разказа в нашия спектакъл, той е повлиян от филма, но не по-малко е вплетен и разказа на Николай Хайтов. Смятам, че всъщност създадохме наш разказ на тази история и се надявам той да достигне  до публиката.

Ролята на Караиван е поверена на известния български актьор Калин Врачански. Какъв е според вас ключът към разбирането на неговия образ?

Много труден въпрос. Не знам точно какъв е ключът, но това, което нас ни вълнува, е проблемът на човека, поставен в обстоятелствата, в които отмъщението взема превес над всичко останало. Времената са различни, но в крайна сметка човекът е странно същество. Той има избор, за да реализира живота си и това да избереш  да вложиш цялата си енергия и сили, за да създадеш от собственото си дете един  убиец, като потъпчеш всички закони, и неписани, и канонични… Това е проблем. Дълбок, психологически проблем, който не съм сигурна дали в наши дни при същите обстоятелства не би могъл да се случи като събитие отново. Караиван е едновременно и любящ (според времето и представите) баща и отмъстител. Целенасочен и прецизен, възпитавайки Мария с конкретна мисия.

Какво е за вас основото предизвикателство като режисьор в сценичната адаптация на „Козият рог“?

Мисля, че най-голямото предизвикателство е точно този емблематичен филм. Сигурна съм, че не малка част от нашата публика ще очаква да види на сцената Катя Паскалева и Антон Горчев. Но нашият разказ е по-различен. Средствата – също. За мен, като автор, е важно това усещане и чувства, с които зрителят ще напусне салона.

Какво преживяване бихте искали да създадете за публиката със спектакъла?

Не мисля, че мога да го опиша с няколко думи. Даже не знам дали мога да го опиша с думи, но все пак… Струва ми се, че искам публиката да остане с това усещане, което аз съм имала гледайки филма за първи път. То е много сложно, защото е смесица от много чувства и емоции. С хората, с които разговарям, докато работим по проекта… всички казват горе-долу следното: „Гледах го отдавна, но искам да запазя онова усещане, което изпитах тогава“. Усещането не подлежи на описание, но по някакъв начин е свързано с корена ни. С това, че сме българи.

Драматичен театър  – Ловеч

Снимка: Виолета Апостолова –  Лети