Ива Тончева

Има проблеми, които остават, колкото и избори да проведем. Те изглеждат така, сякаш не зависят от това кое е правителството. Но зависят от всички ни дали да продължаваме да имаме такова здравеопазване.

Стол: най-обикновен или поне сгъваем. Това е първото, което виждам, че няма в болничната стая, където лежи майка ми след втори инсулт.

Току-що пристигам отдалече късно вечерта, за да отменя брат ми, будувал вече няколко нощи. Тя ме разпознава, стисва ръката ми и толкова, напълно неподвижна и почти неадекватна. Опитваме се да я обслужим, но без да искаме разместваме абоката за вливанията.

Тръгвам да търся дежурен лекар и намирам две сестри, които реагират със сопване. Критичните коментари и троснатият език продължават, дори и докато оправят системата. Извиненията и благодарностите не променят тона. За състоянието на майка двете не могат да ми кажат нищо. Извикват дежурния лекар, но и той не знае: от Бърза помощ е, тук дава нощни дежурства.

Така започва моят кошмар в Ловешката болница: дни на безсилие и унижения след челен сблъсък с уродливата провинциална здравна система.

Почти по същото време преди три години получавам обаждане от болница в Нидерландия за близък в тежко състояние. Ще бъде в интензивно отделение. Уверяват ме, че правят всичко по силите си и мога да звъня по всяко време за информация.

Нидерландия

Когато след ден се добирам до болницата, лекарят ме очаква и започва внимателен разговор: точна, макар и пестелива информация какво е положението, какво точно правят и какво предстои.

Можех да остана денонощно – имаше удобен стол, а и няколко сгъваеми, ако дойдат и други близки. Има и специални стаи. Ако искам да поспя, има стая с баня: съвсем малка, но достатъчна, за да може диванчето да се разгъне в удобно легло. На сутринта донасят и закуска.

Когато отново съм край болничното легло, първите въпроси на сестрата са как съм и какво искам: кафе или чай. Дребни, но важни жестове на внимание и съпричастност. Както и представянето: при всяка среща лекарите и сестрите се представят – първо на болния, макар той да е в медикаментозна кома, и дори му говорят на „Вие“. С мен са на „ти“: свалят бариерата, представяйки се с малките си имена, които са и на престилките им. Не пропускат да напомнят, че на стената пише кой е на смяна – лекар и сестра, смените и телефонът, на който да ги потърся при спешност или въпроси. За всичко, което се прави – изследвания и медикаменти – и как се очаква да подействат, лекари и сестри подробно обясняват дори и без въпроси.

„Работа на близките“

Разбира се, нищо такова няма в Ловешката болница, където визитациите траят до половин минута. Разговорът с лекуващата лекарка е кратък и не предполагащ въпроси. Поне разбирам, че можем да захранваме майка ми. А храната е наша, на близките, работа. Това, което разнасят санитарките, може и да стане, ако обаче е на пюре. Но не би… А невинаги ви предлагат. Зад количката с храната вечно крачат „щатни“ болногледачки.

Обгрижването и храненето е работа на близките. И не само: вие сте тези, които следят как вървят системите и търсите сестрата. Как се справяте, трябва ли ви нещо: такива въпроси няма. В повечето случаи ви гледат със смесица от досада и раздразнение, че ги безпокоите.

Дано не ви се налага да смените постелката и пижамата! Само при нужда, отново троснато обяснява една сестра. Но дори и да има нужда, може да няма. Може би на теория санитарките трябва да помагат за хигиената на лежащо болните, но са основно заети с миене на стаи и коридори и разнасяне на документи.

Някои помагат, но с неохота или с коментар: „Трябва да свикваш, нали и без това ще го правиш вкъщи!“ И въпросът не е в това, че по правило и лекари, и сестри, и санитарки говорят на „ти“, а незаинтересоваността и надменността им. Няколкото изключения само потвърждават правилото. Главната сестра виждам само веднъж, в последния ден, случайно.

Други сестри, на друго място

А междувременно в Нидерландия: главната сестра е начело на сестрите, когато са нужни няколко души за обгрижване на болните: първа сред равни. Смените им са дълги и когато отиват да хапнат, го правят на смени и винаги първо идват да кажат към кого да се обърнете, когато ги няма.

Имат в късен следобед кратко събиране, видими за всички: сядат в коридора на бързо кафе и бисквита. От лекар можете да поискате информация по всяко време и той ще направи всичко възможно да дойде, докато сте в болницата, опитвайки да се съобрази и с вашето време.

Поне веднъж седмично имате право на един час разговор с лекар и това се случва така: отивате в специална стая, където не ви прекъсват други пациенти или колеги-лекари. И не, не се грижите вие за болния. Едва ли в Нидерландия биха разбрали икономическата логика на едно положение, в което инженер, учител или продавачка зарязват работата си, за да да бъдат на 24-часова болногледаческа смяна в болницата. За какво са болниците тогава?

„Не мога повече да крия, че сте тук“

Сведение за пациентите се дава от 12,30 до и 13 ч. – гласи надпис в Неврологията на Ловешката болница. Разбира се, че не се спазва. Вратата на отделението е винаги заключена и се чака, докато ви види някой отвътре. Има надпис „звънец“, но до него е… електрическият ключ. Звънецът се оказва на стълбището преди отделението, пред друга врата. Но кой да ти каже.

Да му мислят болните: системата за повикване на лекар или сестра е замазана с боя, ако изобщо някога е работила.

Лекарката е една, тя е и шеф на отделението и невинаги можете да я намерите. Намерих, когато тръгнах да търся помощ след повръщане на майка им. Но тя не пожела да дойде, отговори с крайно назидателен тон, докато седеше в дежурната стая.

Опитът за разговор по-късно е неуспешен: докато говорим, тя поглежда към работещия телевизор. Какво от това, че е в отделението?

Но не беше така с дежурния лекар през уикенда. На няколко пъти сестра го търси по телефона: „Какво да им кажа? Търсят ви за консултация от друго отделение. Не мога повече да крия, че сте тук“.

В пандемията без маска

Времената са пандемични, но половината от сестрите и санитарките са без…предпазни маски. Само една ми каза, че не носи, понеже е преболедувала COVID-19.

Трудно, дори невъзможно е да се спазва дистанция, когато в стаята при майка ми настаняват и друга жена, която нейните близки също трябва да гледат. Санитарка настоява да се върна в болничната стая и вдига скандал, когато ме вижда с компютър в празната трапезария. Така и не става ясно какви са мерките срещу COVID-19. Освен в надписите, че свижданията са забранени.

Да, давайте й лекарствата, които си взима, ми казват по време на една от визитациите. Дежурният след няколко дни е изненадан, когато показвам опаковките: защо давате това съдоразширяващо, след като ние й го вливаме?!

Въпрос на време е да имате всички основания да се съмнявате дали лечението е правилно и да започнете да търсите друго мнение.

Многопрофилна болница без кардиолог

След известно време сме в отделението за рехабилитация, където сърцето предава майка ми. Но Ловешката болница няма кардиолог, защото кардиологичното отделение е закрито, както са закрити още урологичното, гастроентерологичното и второ вътрешно.

Все пак идва лекар, но ендокринолог. Може да потърсите кардиолог на частно, но е невъзможно той да влезе в отделението: просто няма право и не иска да си създава неприятности. Как ли не молих кардиолог, който имаше приемно време през две стаи!

А когато направленията изтекат, ще си тръгнете с епикриза, в която пише, че имате право на безплатен преглед в отделението. Но в него няма насрочен ден и час. И сякаш е най-лесното нещо на света да караш неподвижен човек в болницата. Няма съвети, нито поне малка брошура какво да правите с болния си. Нито имате уговорен телефонен разговор за след време, каквато е простата и обичайна практика в Нидерландия.

„Болницата е голяма, но празна“

И не, не казвайте, че разликите са, защото Нидерландия е богата страна и на първо място в света по качество на здравеопазването. Не е само до техниката и парите, а до организация, управление, стандарти и правила. Управленски умения на управителите на болниците да се намесят, когато екипът не действа добре. Професионализъм или поне опит за професионализъм. Икономическа ефективност и едновременно с това човешко отношение. И най-важното: зачитане на болния, уважение към близките.

Най-страшното, с което се сблъсках, бе примирението и отчаянието в Ловеч. „Болницата е голяма, но празна“, каза лекар в отговор на изумлението ми как е възможно да няма кардиолог. „Болницата умира, то и градът умира“, казват ловчалии. Съветът, който непрекъснато чувах, е: „Ако имате здравословен проблем, отивайте в Плевен!“

Майка ми почина.

Оплакването ми от Неврологията не е първото, както разбрах от директорката на болницата.

Едва ли ще е последното, ако нещо не се промени. Не само в това отделение, а изобщо в болницата. Може би ѝ трябва сърцатият лекар, който вдигна на крака болницата в Исперих? Иначе няма да е далеч времето, когато сама ще се сведе до селска поликлиника. Защо направо не я закрият? Наместо държавата да й отпуска пари, когато закъса, както стана преди две години. Пари в пясък.

Материалът е публикуван с разрешение на неговият автор.

Източник: Свободна Европа

* Ива Тончева e журналистка с дългогодишен стаж в Българската телеграфна агенция и в българската редакция на Би Би Си. От близо 10 години се занимава с ПР & комуникации.