Д-р Юлиян Петров, председател на СО „Подкрепа“
Учителският авторитет е в основата на всички образователни системи по света. Този факт се приема като безспорна аксиома, като канон божи, като абсолютен постулат, неподлежащ на дискусия. Има примери в света, където авторитетът на учителя се утвърждава със Закон за статута на учителя. В една не толкова далечна от нас страна като образователна система, Казахстан, бившият вече президент Назърбаев ясно заявява отговорността на държавата и институциите:
„Той (законът) трябва да осигури всички стимули за учители и служители на училищни институции, да намали натоварването, да ги предпази от непредвидени проверки и необичайни функции.” Разбира се, в тази страна авторитетът на учителя по никакъв начин не е спорен или подложен на съмнение, но въпреки това обществото е готово да гарантира липсата на турболенции със законов инструмент, което е показателно колко много е важна тази мярка за структурата на държавата.
Учителският авторитет е безусловно важен и грижливо пазен във всички държави на ЕС. Именно признаването и уважението на учителския труд е гаранцията за високите нива на ученическите резултати във всички видове изпити и добра реализация в обществото и на пазара на труда, но най-вече е основа на високата гражданственост и държавност.
В България, разбира се, съзнавайки реалностите в мисленето на нашето общество, едва ли ще постигнем съгласие да бъде приет закон за авторитета на учителя. Най-голямото ни постижение е, че едва наскоро наченахме дискусия за изработване на закон за защита на учителя. Но с него или без него учителският авторитет има спешна нужда от реанимация и то незабавно! Не че и в нашия закон за предучилищното и училищно образование нямаме текстове, които би трябвало да гарантират на педагозите почит, уважение, партниране, независимост, доверие, вяра и любов, но са само кухи декларации, добри намерения без реално разписана пътна карта за реализация.
Поглеждайки с широко отворени очи днешната действителност в българското образование, ежедневно може да видим примери на грубо вмешателство от родители и родителски организации в училищните политики. Свидетели сме как държавни и общински институции не се намесват или са много плахи да застанат зад образователните институции и не спират да флиртуват с родителите, но с тези, които са най-агресивни и най-високо крещящи, тези с най-големите, необосновани и даже опасни претенции.
Днес учителят и директорът са оставени сами, особено тогава, когато имат най-голямата нужда от подкрепа и защита. Това са „скандалните ситуации“, когато някой родител, припознал себе си като авторитет или експерт, извършва действия, които брутално уронват авторитета на учителя, директора и образователната институция. Тези им действия уронват авторитета и на регионалните управления на образованието, и на министерството на образованието, и на правителството на България, на цялото ни общество. Защото става дума за нашата устойчивост като народ, на възпитанието на подрастващите в гражданственост и дълг – въпрос на национална сигурност, тъй като се поставят на карта държавността и съществуващия ред.
Крайно назряло е времето да се попитаме честно и с цялата отговорност на граждани на Републиката каква искаме да бъде България утре, за да я сътворим днес…
Ако се противопоставяме и не приемаме държавния ред и законност, ако искаме в нашата държава правилата да са изключение, достойнството и добротата считаме за отживелица, а липсата на срам и бруталното нахалство е просперитет, то ние сме на прав път да превърнем народа в население, а държавата – в територия. Но ако искаме модерна, демократична и гражданска държава, с правов ред и съхранени вековни духовни ценности, с почитане на родителския и институционален авторитет, доминация на честта над безчестието, то трябва да признаем, че тази ценностна система, този морал през последните няколко века по целия свят, а и у нас, се формира в училище и от учителя и неговия авторитет.
Поставените проблеми не са никак сложни за разбиране. Стига да поискаме, можем да ги открием навсякъде в учебниците по история. Християнството признава и не отрича, че има праведност, но има и грях, а ние се учим от светлите и свети личности, от Учителите и наставниците на нашите души, които, в името на доброто за другите, са плащали често и с живота си за това, защото и доброто си има цена.
Днес политици и медии ежедневно ни заливат и ни показват лошите примери от най-високите трибуни, дават им такава популярност и превръщат тези примери в сензации, в упражнения по политиканстване, философстване и извличане на дивиденти, без да си дават ясна сметка, че това въздейства, възпитава обществото в съдник на всеки и всичко, без да се решават проблемите, без да се търсят решенията. Най-жалкото в шумните кампании е заклеймяването на учителя, който уж е приеман за икона на националното възпитание, а е завързан на позорния стълб за опозоряване и обругаване от „достойните и безгрешни” граждани. И така се ражда една нова възпитателна парадигма – всички са маскари, даже и тези, на които поверяваме най-ценното – децата си. Пределно ясно е, че чрез насърчавания разпад на учителския авторитет, категорично няма да гарантираме по-добра образователна система, с резултати и реализации, очаквани от нас – родителите.
Трагични и непоправими са последиците за нашите деца и ученици, които стават свидетели как е разпната една учителка, арестувана в храма „училище” от полицейски служител. Не коментираме нейната конкретна вина! Не е допустимо представител на едно съсловие, на една уважавана по презумпция от обществото професия, с журналистическо настървение да се направи от учителя-нарушител едва ли не престъпник-рецидивист и да го подложи на обществено унижение, почти линч! Има ли някой съмнение, че така калта залива цялата гилдия, а възпитаното старателно мнение на обществото става общовалидно за всички труженици на просветното поле?
Всеки ден наблюдаваме лоши примери, които се дават на нашите ученици с активните, „компетентни” напътствия от родители за справяне с учителите, заливайки с жалби институции и медии, за да наложат свои решения, насочени срещу учителите на нашите деца.
Още по-жалко е, че липсва дори и един пример за министерски служител, който да се изправи и твърдо да заяви: „Скъпи родители, спрете да се месите в работата на учителя и директора, и училището /Образователната институция/. Вашата роля е да партнирате, да помагате в СПАЗВАНЕТО на училищните правила. Който не ги спазва, с цялата обективност и строгост на Закона и училищния правилник, ще понесе своята отговорност!“
Такъв кураж е проявил и е сторил в не толкова далечното ни минало Министър-председателят Стефан Стамболов през 1891 г., който чрез “Закон за народното просвещение” отнема правото на родители и училищни настоятелства да назначават и уволняват учители и да се вмешават в работата на учителя: “… За да се положи основата за нравственото възпитание на българските граждани, да ги развие физически и да им даде необходимите за живота познания”. И това с ясното съзнание за силата на авторитета на учителя…
Днес резонно се питаме дали министърът на образованието, премиерът или президентът на България ще дръзнат да озаптят и наложат мярка за онези родители, взели се за ментори, съдници и даващи възмездие или ще оставят образователната система в родителско робство…това само бъдещето може да покаже.
Ние от Синдикат „Образование“ твърдо казваме: „Нека ние, родителите, да се преклоним пред величието на българския учител, нека да му отдадем уважението и съхраним достойнството му, нека спрем да го сочим като изкупител на обществените грехове! Защото, ако искаме да имаме учители и в бъдеще, ще ги има и ще останат, но не заради заплата или фиктивни лозунги, а заради усещането за доверие! Защото, ако не възродим авторитета на учителя с еволюция, ще си спомним за революцията от 2007г.“