Иво Райнов
Глупаво е да си спомням моето детство. Беше бедно на технологични капризи, но богато на социални контакти. Всъщност, целият ми тинейджърски ден бе изпълнен със социални контакти. Училищните междучасия, следобедните футболни мачове на кварталната улица. Дори, да се разсейвахме в учебните часове, го правехме за да общуваме с приятели или съученици.
Когато пораснахме започнаха вечерните рандевута в някои от многобройните ловешки кафенета. Движех се в огромна приятелска група, а времето прекарано в нея не оставяше и минутка тишина. Единственият начин да общуваш беше да гледаш в очите и да слушаш думите. Можех да видя всяка емоция, да чуя всеки нерв и сърдечен удар. Днес осъзнавам, че сме били блажени в шанса да общуваме по човешки.
Глупаво е да сравнявам моето детство със съвременното. Сега е презаситено с технологични капризи, но все по-бедно на непринудено общуване. Любовта между децата бавно, но плашещо отстъпва пред любовта между деца и телефони или любовта между деца и таблети.
Доскоро се страхувахме, че компютрите хищно изяждат времето на нормалните тинейджърски занимания – спорт, книги, разходки. Не, компютрите са „по-благородни“ . Те не следват обсебващо, не дрогират ума, не се превръщат в безусловен рефлекс. Най-разкъсващи са малките хищници, тези pocket size технологични амфетки , които безпощадно смучат емоции, внимание и време.
Всеки е гледал футуристични филми, пресъздаващи бъдеще, в което хората стават жертва на изобретените технологии. Е, „адът“ вече е тук.
Перфиден като бавно действаща отрова, която те пристрастява с всяка минута. Сигурен съм, че Зукърбърг е изобретил Фейсбук с вярата, че ще ни придвижи напред – информация on demand, незабавна комуникация, неподвластна на разстояния и прегради, прозрачност, солидарност, общност.
Едва ли е мислил, че неговото откритие ще започне да пристрастява, да обсебва ума, да изяжда бизмислено времето. Сигурен съм, че тези, които ежедневно усъвършенстват смартфоните и таблетите са мотивирани от желание за печалба, но и от стремеж да ни предоставят най-добрите възможности за непрекъсната близост до хората и нещата, които вълнуват мислите ни. Едва ли са предполагали, че създават малки, ненаситни зомбита. Сигурен съм, че всеки родител иска детето му да бъде smart и cool, в крак със съвременните материални стандарти за статус и модерност. Хиляди от тях и до днес не си дават сметка, че слагат в ръцете на своите любимци технологични наркотици, които може и да не убиват физически, но подобно на онези страшни опиати, отнемат личност, изгарят живи чувства, стопяват интереси.
Денят на днешния тинейджър е все по-богат на модерност, но беден на истинско общуване и контакти. Вниманието в учебните часове вече не се измества от разговори със съученици, а от влюбено общуване с телефончето.
Наблюдавам децата и със страх откривам, че не го правят от скука. Ръцете са овладяни от безусловни рефлекси и през минута ровят под чина за телефона. Обсебия, която несъзнателно плъзга очите към touch screen-a. За поредната безмислена проверка, дали някоя кифла не е споделила идиотско selfiе или механичен like за нещо, споделено от приятел, което най-вероятно няма и да бъде прочетено.
Със звънеца всички ръце залепват за телефоните, за мнозина това упражнение ще изпълни с безсмислено съдържание цялото междучасие. Всъщност единствените, свързани с училище, макар и спорно оправдани, телефонни занимания са опитите за преписване и снимане на контролните работи. Виртуално ежедневие в друго измерение и социализация, разделена от студената безчувственост на телефонния екран.
Късен следобед в търговския център. Голяма група 13-14 годишни дечица са насядали плътно по стълбите между първия и втория етаж. Мълчаливи са, всяко е вперило поглед в телефонния екран и живее само за себе си. Модерна форма на групово общуване. Ранна вечер, със съпругата отсядаме за по кафе. По съседните маси има доста младежи. Споделят вечерна напитка. Точно така споделят само напитка. За думи, чувства, впечатления не остава време. Мобилките сякаш ги изпиват до състояние на почти пълно сливане. Форма на модерен транс.
Глупаво е да сравнявам тяхното детство и моето детство. Моето беше много по-семпло, но го помня пълно с радост и удоволствия. Удоволствие от играта на улицата, удоволствие от зеления мирис на парка, удоволствие от вечерите на велосипеда, дългите среднощни партита на пейката пред блока, посветени на тинейджърски истории и философия.
Не съдя тяхното детство, но не бих го заменил с моето. Те също не биха харесали скуката на моите детски години. Проблемът не е във възрастта, нито във времето. Светът се променя и отчуждава хората. Някога казвах приятели на тези, с които прекарвах деня от събуждане до заспиване. Сега приятелите са виртуални и често познати само от снимки. Съзнавам, че мислите ми са покрити с дебел слой мухъл, но предпочитам живите приятели, топлината на споделеното ръкостискане, усмивката в игривите погледи. Не ми е по мяра животът на бродник между лайкове.