Цветозар Цаков
Един много особен роден синдром забелязвам напоследък. Синдром, който си е съществувал вероятно винаги, но аз чак сега му обръщам по-сериозно внимание. Даже май парадокс е по-точната дума. Нашата нация, народност, самосъзнание и виждане за света са правопропорционални на географското и историческо положение на страната ни, в което няма нищо странно. Тази особеност обаче се проявява по много разностранни и любопитни начини.
Например, да вземем музиката. Българинът традиционно изпитва силна привързаност, да не кажа благоговение към родния фолклор, независимо дали действително го харесва или просто твърди така защото “е прието”, “е нормално” или “е родолюбиво”. Ключовата дума тук е “родния”, а не, например, “балканския”, което би било напълно логично. Какво става, когато нашенецът чуе неравноделни ритми и криви мелодии, в същността си силно наподобяващи нашенските, но в комбинация с друг език (и култура)? Тук идва наистина любопитната част, която нееднократно съм наблюдавал с очите си: Ако предварително е в неведение, нашенецът си тактува и видимо се наслаждава/одобрява в началото, докато все още не е станало ясно каква е тази песен, защото съзнанието му машинално разпознава нещо близко до него (до душевността му или до “обществено одобрените” архетипи) и защото мелодията реално по всички показатели би могла да е българска. Зазвучат ли вокалите обаче, особено ако са на турски, албански или арабски, но и дори да са на сръбски, хърватски, босненски и т.н., физиономията на нашенеца на секундата се сменя и от устата моменталически изхвърчат някакви думи от сорта на “маани я тая чалга!” или “какви са тези ориенталски/цигански глупости?”. Така, без да съзнава, въпросният рецепиент, според скормното ми мнение на не-специалист, издава своя дълбок и изконен конфликт със собствената си същност на балканец. Конфликт, който дори за миг не съзнава, че е наличен, и който дори в момента на чуването на “чалгата” не идва на преден план, а вместо него се появява странен защитен механизъм, който блокира естествеността на проумяването на простата истина, че всички народи на балканите сме тясно свързани културно, нравствено и битово, че музиката ни е с общи корени и че всички те всъщност идват от Ориента. И тук в никакъв случай не е намесена някаква форма на патриотизъм, а само чиста психология, макар и от по-сложен (балканско-обособен, да го наречем) вид.
Аз лично не намирам нищо лошо в музиката на Ориента, напротив – част от нея (признавам си, в огромен процент от случаите – в комбинация със западна такава) ми допада. Музиката на Ориента е музика на една съвсем различна култура, която е съвършено чужда за нас, макар и да сме съжителствали с нея, под някаква форма, пет века и да е оставила своите отпечатъци (при това не пренебрежими) в нашата. И като всяка съвършено различна култура, тя ни е непонята, не я разбираме, макар да е най-обикновена музика. А човек обикновено отхвърля моментално нещата, които не разбира, без да направи и бегъл опит да вникне в тях. Особено, когато в тях има нещо смътно познато – тогава чувството на сблъсък с нещо чуждо и непонятно е още по-плашещо. Това, в общи линии, е нормална човешка реакция, обуслована от естеството на човешката природа и не е типично балканска/българска. Но дори и през пълното си механично отрицание, всеки нашенец, дълбоко в себе си, неосъзнато, е наясно, че тази “циганска” музика на Ориента и нашата “прекрасна” народна музика са родственици. Далечни или не чак толкова, но етимологични родственици. А какво остава за музиката на съвсем близки нам страни като Сърбия, Турция или Румъния. И този факт, този несъзнаван или съзнателно блокиран в подсъзнанието факт е основната причина за това несъответствие в перцепциите и реакциите на нашенеца, за когото между две изключително сходни мелодии е възможно да зее непреодолима пропаст само заради езика, на който е изпълнявана или заради знанието, че това е песен на друг народ, недай си боже той да е мюсюлмански (различна култура). Получава се бягане от себе си в името на това да разграничим себе си от другите и да запазим, уж, това себе си неопетнено. Т.е. – получава се парадокс. Тук изобщо няма да засягам абсурдното съзнателно поставяне на граници на съзнанието и неговите хоризонти, за които всяко ново нещо би трябвало да е злато, независимо от къде идва.
Бил съм нееднократно свидетел на ирационални реакции от хора, които съзират “цигания” във всеки по-крив тон или гласова извивка, ако ще да е в изпълнение на германци, и съоветно – прекрасна българска музика в песни, които имат повече общо с Ориента и/или поп музиката, отколкото с нашата народна традиция, но които им е втълпено, че са исконно наши (в добавка и българският текст). Бил съм свидетел и на случаи, в които песен, която се пее от повече от два балкански народа, в единия случай (в българския й вариант) се приема за страхотна, а в другия (в чуждия вариант) – за чалга, турбо-фолк, маане, цигания и така нататък пейоративни епитети. Като казах “пейоративни”, препоръчвам филма на Адела Пеева “Чия е тази песен”, който добре онагледява именно тази ситуация.
Всичко това доказва колко все още не сме в мир със самите себе си, колко сме объркани в усещането си за себе си, колко сами себе си не(до)разбираме. И колко още път има да извървим, докато Балканите започнат да се възприемат като реална част от Европа, а не като разорания й заден двор, в който всеки комшия ненавижда другия, защото всъщност се страхува от самия себе си. И това важи за всички балкански народи, нищо, че аз тук визирах конкретно нашия. Крачката напред към осъществяването на това е лесна – тя е крачка към една врата, която трябва просто да бъде отворена. Мисля си и се надявам, че няма нужда да пояснявам къде се намира тази врата.