Павлин Иванов
Преди много години, по площадите на София, някакви – според тогавашните ми представи – възрастни хора говореха, че преходът от сбъркания социализъм към нормален живот ще отнеме 30–40 години. За мен това беше леден душ. Толкова много време. Целият ми млад и „готин“ живот щеше да мине в същата социалистическа мизерия – с лишения, безвремие и усещане за застой.
Тогава дори не съм си фантазирал, че България може да бъде член на НАТО, на Европейския съюз, в Шенген, в еврозоната. Всичко това изглеждаше далечно и почти невъзможно – някакъв мираж, хоризонт, който не виждах как може да бъде достигнат, гледайки софийските улици, облеклото на хората, мизерните магазинчета.
Днес, в края на 2025 година, всичко онова, което не можех да мечтая и дори да си представя, е просто част от ежедневието ми. Тридесет и пет години по-късно личната ми карта е разпознаваема в почти целия свят и мога да пътувам накъдето пожелая. Дори в моя малък Ловеч днес има големи магазини на всички големи търговски вериги.
Ладите и Москвичите, за които се чакаше по 10 години и се търсеха „връзки“, днес не са на почит дори сред най-ярките русофили. Масовият автопарк е впечатляващ – без спомен и носталгия по старите бангии.
Във всяка къща има по няколко телевизора. Мебелите отдавна не „миришат“ на тежък соц. Българите отдавна нямат проблем да си плащат сметките за телефон, ток и вода. Огромна част от по-младите поколения дори нямат представа какво е купонна система и за какво е служила – макар да са чували от баба и дядо, че „по бай Тошово време всичко било цветя и рози“.
Днешна България, дори днешен Ловеч, нямат нищо общо с недалечното минало по множество критерии. Почивката в Гърция или Турция отдавна не е екзотика, а просто пътуване до симпатични места, където си почиваш, хапваш, пийваш и се забавляваш – без грам притеснение, че си българин. Напротив – обслужван си добре, с внимание и уважение, защото твоите пари са важни за икономиките на Гърция, Турция, Италия, Испания.
Ние, българите, а в частност ловчалиите, сме свикнали да живеем в едно особено състояние – мрънкащо недоволство. От всичко и от всеки. И докато живеем съвременния си, модерен живот, сякаш сме забравили откъде тръгнахме по дългия и изглеждащ невъзможен през 90-те път, за да стигнем днес дотам да протестираме и да се вълнуваме от състоянието на природата или от сгазено коте или куче на пътя.
Само кажете на когото и да било през 1989 или началото на 90-те, че правите протест, защото някакъв изверг е сгазил куче. Повярвайте – ще го шокирате. Няма да разбере какъв е проблемът. И не защото е лош човек, а защото първо трябва да нахрани семейството си. Парите са изчезнали с „червените куфарчета“, банките са източени от същите крадливи комунисти, а бъдещето извън мракобесната руска орбита е все още немислимо.
Ето, идва Нова година. Само след няколко часа ще сме в зоната на хората, които живеят много, много по-добре от огромната част от света. Ние сме там. Признати. Влезли. Достигнали немечтана цел – далеч отвъд представите ни за възможното през 90-те.
Благодарен съм на всеки политик, бизнесмен, мениджър, служител и на всеки човек, който със знанията, труда, упоритостта и вярата си е помогнал тази вечер България да бъде пълноправен член на цивилизованата част от нашата планета.
Оценявам всяка трудност. Когато погледна назад, виждам дългия, криволичещ път, по който стигнахме до най-добрата и качествена магистрала на живота.
Сега от инициативността, интелекта и упоритостта на всеки един от нас зависи колко по-бързо България и нашият Ловеч ще се превърнат в онзи благоденстващ дом, за който сме мечтали.
И въпреки всички наши негативни психологически и личностни черти, се гордея, че съм българин и че съм част от общността на нашата цивилизация.