Какво образование искаме

„Ученикът не е съд, който трябва да бъде запълнен, а факел, който трябва да бъде запален.“

Плутарх

Дълъг е пътят на израстването. Той изисква воля, търпение и смисъл. Това е пътят на любовта към знанието, на личностното изграждане и на самопознанието. Всяко пътуване започва с първата крачка, а бъдещето, което искаме, започва днес.

Фундаментът на всяко успешно общество е образованието. То започва в класната стая – там, където учителят трябва да бъде искрата, която запалва факела на знанието. Така трябва да бъде. Но реалността днес е различна.

Днес ролята на училището е принизена. Учителят е обременен, демотивиран и често обезверен. Затрупан с административни задължения, изправен пред нарастващи и противоречиви обществени очаквания и недостатъчно признание, което го превръща от вдъхновяващ будител в послушен специалист.

Когато една професия губи своя обществен авторитет, тя губи и привлекателността си за младите. Това вече се случва с учителската професия в България – тревожен сигнал за бъдещето.

Образованието не може да бъде приоритет само на думи.

Образованието трябва да се финансира с 6% от БВП.

Днес това не е така. Днес училището се използва за обществен популизъм, който традиционно се разпалва преди избори.

Какво не е наред с делегирания бюджет? Размерът на средствата за образование от БВП, които без европейските пари са около 4%.

Настоящият модел създава:

• неравенства между училищата;
• компромиси с качеството;
• подчиняване на образованието на „оцеляване“.

Бъдещият модел трябва да включва:

• финансиране на дейността „образование“, а не на „брой ученици“;
• гарантирани базови условия за всяко училище;
• строителство на нови училища;
• ремонт на овехтялата база в много училища;
• изграждане на специализирани кабинети;
• строителство и ремонт на физкултурни салони;
• отчитане на регионалните особености.

Над 40% от учениците учат в неподходящи условия:

• липса на зали, кабинети и столови;
• двусменен режим;
• препълнени паралелки и групи, паралелно с училища с недостиг на ученици, поради липса на интерес от родителите.

Но паралелно с това трябва да спре „олимпийското“ източване на средства от общините. Нека българските кметове свалят бинокъла, с който гледат към училището като към общинска касичка.

Нека кметовете спрат да използват училищната собственост за общински нужди, от което губят учениците и учителите!

Нека не се противопоставят на заключването на училищните дворове, тъй като поддържането и опазването им е за сметка на училищата.

Нека кметовете да се командироват в ЕС и погледнат как училищните сгради са затворени, заключени и с високи огради, с цел безопасност, но и опазване на сътвореното.

Училищния двор ще стане „сърцето на квартала“ когато кметът плати за това с общински пари!

Крайно време е кметовете да спрат да ревнуват директорите за делегираните бюджети и преходните остатъци и да започнат да финансират капиталовите разходи и ремонтите.

Без мотивиран учител няма качествено образование. Затова трябва:

• Учителската заплата трябва да бъде 150% над средната брутна работна заплата за страната;
• Намаляване на административната тежест и бумащината;
• Споделяне на учителските отговорности с родителите;
• Въвеждане на европейски модел на родителска отговорност – административна и финансова;

Ако не действаме сега, утре ще имаме училища с ученици… но без учители.

Образователните политики трябва задължително да се формират с участието на учителите и техните синдикати. Нека партиите спрат да „деполитизират“ учителите, защото така губи българското образование и цялото общество. Няма по-добра експертиза за образователни политики от тази на учителските синдикати.

Реформите не могат да се случват без учителите.

• Всички промени да се приемат със съгласие на синдикатите;
• Прекратяване на формалния диалог.

Образованието не е просто система. То е жива тъкан – от учители, ученици, родители, ценности, правила и бъдеще.

Днес сме на кръстопът. Или ще продължим с либералния натиск за образование без ясни правила и без ценности, с формални реформи, или ще изгоним търговците от храма и ще изградим образование, което вдъхновява, подкрепя и развива, което изисква, възпитава и мотивира.

Образование със справедливо оценяване на възпитанието, но и с принципни наказания за агресия, отклонения от правилника и липса на респект към родител и учител.

Гласът на учителя трябва да бъде чут. Не формално, а истински. Защото само когато се сее със смисъл, се жъне бъдеще.

д-р Юлиян Петров, председател на СО „Подкрепа“