Тази ноемврийска седмица (19-23.11) е посветена на поредната международна кампания срещу тормоза в училище. Фактът е слабо известен, тъй като не влиза в официалния PR на образователното министерство. Дори и запознатите безразлично подминават инициативата. В тематична статия на Дойче Веле прочетох, че 7 от всеки 10 деца в Европа са се сблъсквали с училищната агресия поне веднъж. България не е оазис, но тук на насилието се обръща внимание, едва когато ескалира в екстремни прояви, леките прояви се потулват. Формите на тормоз са толкова много и различни, че няма как да подминат което и да е училище. Сигурен съм, че всяко дете, учител или родител е попадал в ролята на насилник, жертва или пасивен свидетел на училищен тормоз. Ако в долните редове не разпознаете поне един случай от вашата училищна действителност, тази статия ще ви загуби времето.Ако, обаче, извади от спомените ви реални събития и случки, не пропускайте седмицата и застанете срещу тормоза. Училищният тормозът е толкова разнороден, че винаги има риск да пропуснеш проява. Сигурен съм, че моят списък не е нито завършен, нито изчерпателен, но дефинира някой от най.честите форми насилие:
1.Системните обиди към плахите и свити деца
2.Обкичването с обидни етикети на амбициозните и устремени към отлични резултати
3.Практиката съвестните дечица да пишат или предоставят домашни на калпазаните
4.Потискането на различните мнения.
5.Просташкото отношение към децата със здравословни и умствени проблеми
6.Подигравките към децата с различен социален и етнически статус
7.Физическите методи за разрешаване на междуличностни конфликти
8.Силовото отнемане на чужди вещи
9.Преджобването на малките ученици
10.Побоят независимо от повода и причината
11.Системното нарушаване на дисциплината в час, защото ограничава правата на тези, които искат да учат
12.Непочтителното отношение на ученици към учители
13.Учителската агресия и безпардонност към проявите на децата
14.Разпространената практика учители да унижават достойнството на учениците
15.Интелектуалния и психически натиск, упражняват върху децата от техните прлеподаватели
16.Използването на учителски правомощия за упражняване сексуален тормоз върху подрастващите
17.Използването на оценките като инструмент за манипулиране на учениците
18.Прекомерните амбиции на родителите, които мачкат самочувствието на децата
19.Стресът, на който родителите често поставят своите деца, когато ги наказват за всяка оценка, която не им харесва
20.Практиката родители да притискат учители в осигуряване на благоприятни оценки за децата си
21.Двойните стандарти в отношенията към обикновените деца и връзкарите
22.Опитите на училищните ръководство да изнудват учителите в полза на ученици с именити родители.
Тези форми са ежедневие и стил. Толкова са се срастнали с училищната действителност, че много от тях дори не правят впечатление. Така се ражда безразличието, а с него и толерантността към проявите на училищен тормоз. В споменатата статия на Дойче Веле се посочва, че над половината от децата, преживели тормоз не го споделят с никого, дори със своите родители. Още по-страшно е, че между 65% и 75% от учителите не са реагирали на прояви на тормоз! Прибавете и неефективното отношение на министерството и неговите регионални структури. Така тормозът избуява, обгърнат в среда от административна и човешка търпимост. За да ни подсети за уродливата си същност, когато достигне крайни прояви. Като онзи, за съжаление, вече забравен случай, при който момче едва не уби съученик в ловешка професионална гимназия. После, по директива, три дни борихме тормоза в училище – с лекция в часа на класа. След третия ден забравихме случая и потънахми в обичайното безразличие към проблема. Дето се вика защо да се тормозим, когато нас никой не ни тормози. Дори и началниците с техните директиви.