Пожълтели записки за несбъднати надежди или защо времето в Ловеч е спряло

Иво Райнов

Точно преди две години реших да пиша активно. Искрено и с чувство. Наумих си да споделям своята гледна точка за фактите и събитията. Оттогава мина много време и поизтърках клавишите от писане.  Хераклит твърди, че не можеш втори път да влезеш в една и съща река – нито реката ще е същата, нито ти ще си същият. Така е и с писаното слово. Трудно можеш да напишеш същия текст, след като отмине време – страстта няма да е същата, а мъдростта ще промени разбирането към проблема. Затова всяка година, през първите дни на септември, се връщам към блогърското начало.  С очакването, че светът е направил сигурни стъпки в полето на доброто и първите теми са вече демоде. Зачитам се в премиерните постинги  и с всеки следващ ред осъзнавам, че очакването е напразно. Защото пропускам един дребен факт – живея и пиша в Ловеч. Тук животът е монотонен, бавен и упорито отказва да се променя.

Затова онези първи статии звучат стряскащо актуално и сякаш са попили от емоцията на днешния ден. Блогърският ми проект започна с една статия за изгубените символи на гордостта, в която с тъга описвах  необратимо изчезналите  основания за местно самочувствие. Само че днес същите символи на местната гордост са още по-бледи, изоставени или забравени от власт и общност.

Все по онова време, между редовете, проблясваха първите искрици на гражданска съвест. В търсене на провокация, размисъл и характер, описах различията между европейските граждани и родните поданици. Макар че много-пъти, по-късно, се връщах към гражданската тема и до днес намирам Ловеч за поданически сервилен и безразличен към настояще и бъдеще. Затова времето тук сякаш е спряло. Няма граждански бунт, няма граждански очаквания, няма граждански мечти.  Инерция и семплото желание да се впишеш в печелившия политически проект или в спокойна и доходна служба. Две години по-зрели, но обладани от същото поданическо страхопочитание.

Затова децата ни заминават и днес. Все така с еднопосочни билети. Може би защото няма с какво да се гордеят или защото не желаят да бъдат поданици. Вече писах в предходен пост колко ме натъжи фейсбук статуса на една дванадесетокласничка. Момичето искаше да скипне (да пропусне) последната година, защото вече не издържа в този противен град (цитат, макар и в перефраза). Жадното очакване да се чупиш от Ловеч, къде буквално, къде евфемистично, може да бъде прочетенa всеки дeн на някоя тийнейджърска фейсбук стена. Дори си мисля, че днес желанието е още по –страстно от времето, когато писах горната статия.

За две години могат да се родят толкова много идеи, могат да се сбъднат толкова мечти, могат да се случат  толкова нови неща, да се пръкнат толкова неочaквани надежди. Уви, не и в Ловеч. Тук календарът е спрял, а животът циклично повтаря, запомненото предходните години. Щом прекрача прага виждам същите пейзажи и неуредици, същите физиономии и примирени погледи.  Сякаш единственото, което се променя са дърветата. Дори и тяхната зелена надежда ми изглежда мимолетна, неочаквано бързо попарена от есента и жълтата тъга. Така, както пожълтяват и окапват младите надежди, онези дето поемат към по-усмихнатите дестинации. И когато си дойдат, макар и за малко, виждат един застинал град и закостенели души. А, да ако минат през  център може да видят, че вече няма предпазни заграждения край новия административен съд или хубавата детска площадка в градската градина. С това се изчерпват новостите, май за последните няколко години.  Ако погледнат познатата река, стига да я видят под буйната растителност, няма да забележат новата местна гордост – сцената във водата. Нищо, че за нея слушат повече от година. Ще видят познатото дърво, все така болезнено пробило покрива ва турската баня. Въпреки, че очакват да видят реставрирания архитектuрен музей, за който им говорят отдавна. Не казвам, че тези проекти няма да се случат. Напротив, но те са ярък пример за безвремието в Ловеч. Тук винаги е на „час по лъжичка“. Движенията напред са мъчителни и ленни, случват се веднъж на няколко години.

Не съм щастлив да констатирам, че всичко, което съм написал в началото е правдоподобно и към днешния ден. Но не бих го написал по същия начин – няма смисъл да влизаш в една река два пъти. Ще потърся другия ъгъл и ще го напиша отново. Защото знам, че за да излезем от застоя трябва да започнем да говорим. Без страх, но с грижа, без гняв, но с готовност. Бихме променили доста неща, ако се  научим да говорим и да се изслушваме. Тогава гражданите ще бъдат повече от поданици, ще намерим нови и ще лъснем старите символи на гордостта, а мечтите на общността ще заменят празното политическо дърдорене. Тогава ще заминават по-малко от децата ни и ще се връщат повече от тях.

След  две години всичко май е същото. Затова продължавам да пиша. Все така убеден, че в думите е заредена всяка промяна – в съзнанието, битието или обкръжаващата ни действиетелност. Без друго натрупах „спартанска“  упоритост и  „тибетско“  търпение в писането на постинги. Понякога чувам, че моите статии били тъжни. Зависи от прочита. Аз мисля, че винаги съдържат желание (поне мое лично)  и стремеж за промяна . Нали знаете вица, който разказва, че оптимистът измислил самолета, а песимистът – парашута. Аз мисля, че парашутът е не по-малко  важен и това не е песимизъм, а реализъм.