Даниела КОЛАРОВА
Знаех го само като дост на татко. Известно ми беше, че е работил в единствената някога телевизия в България. И че той е чичо „Камера”, после естествено дядо „Камера”. Той винаги беше на най-личното място на площада, когато в Ловеч имаше празник. Качил на рамо една огромна камера, а на кръста си вързал акумулатор. Друго за него не знаех.
По някое време обаче ми се наложи аз, вестникарката, да застана пред камерата. Трябваше да заместя баща си за едно телевизионно предаване по местната кабелна телевизия. Две нощи не спах от притеснение как само ще се изложа пред Бачо Илия (тъй му викаше татко). Хванах микрофона и погледнах в червеното око, точно както ми нареди той. И започнах. Когато приключих, той се засмя и рече: Браво, момиче, мислех си, че ще правим десетина дубъла, пък ти се справи от раз. Минаха доста години от тогава, но още помня тези негови думи. Те ми дадоха самочувствието, от което страшно много се нуждаех при прохождането си в телевизионната журналистика.
След това двамата заедно работихме по много филми, репортажи, интервюта за телевизията. Много трудно го навих – заради възрастта и болежките вече, да се включи с мен и в проекта „Ловеч тв +”. Все ми викаше, че това, новото, не е за него, че сегашните камери са „въшки”, че младите не разбират от операторство, а пък за „режисура на предаванията да не говорим”. Но все пак не се отказа, защото това беше неговата голяма житейска страст.
Почнехме ли да снимаме, имаше ужасния навик все да пренарежда хората, да им казва как точно да застанат и накъде да гледат, твърде често пропускайки да отчете факта, че камерата толкова много стряска несвикналия с нея, че той така или иначе ще промени позицията си. Изместваш ми ъгъла, викаше, и прекъсваше. И после почвахме отначало.
Любима тема в компания на колеги му беше да казва: Когато работех в Българска телевизия… Или пък на нас в редакцията: Правете телевизия, а не говорящ вестник. И пак: Кадрите разказват събитието, а не водещият.
Дразнеше се много, когато усетеше, че младите го пренебрегват, или пък не са съгласни с него в професионален план. Стигали сме до много спорове, че даже и конфликти за това. Но после някак винаги успяваше да ни омилостиви, като каже: Браво, страхотно, това е попадение!
Все му се искаше да се съберем заедно с Васа Ганчева, която за него беше еталон в професията, та тя да ни предаде някои тънкости. Така и не успяхме. Но много се гордееше от начина, по който тя го е посрещнала в София, заедно с цялото предишно ръководство на Българска телевизия през ноември 2009 г., когато бе отпразнувана 50-годишнината на БНТ. Не спираше да ни разказва как са го приели като един от тях и не са го забравили.
Даже в компания на чашка не говореше за друго освен за телевизия. В последните си дни дори – както ми разказа съпругата му – искал да му помогнат да стигне до Вароша, за да поснима, та да има какво да остане за децата и внуците му. А кадри негови има много, те са в архива и на местната телевизия, и в неговия личен, и в моя. Той запечата първите стъпки на дъщеря ми, той засне най-добрите филми на баща ми, той научи мен какво е телевизия и ме запали по нейната магия.
Благодаря ти, Бачо Илия, и прощавай! Почивай в мир!
Светла му памет! Беше завладян от камерата още като ученик. Преди да се появи у нас телевизията, той беше запален киноман Събираше литература за историята на киното, за големите майстори- режисьори, написали най-хубавите страници от историята на световното кино. Бях вече в гимназиалния курс, когато измолих от него да ми даде да прочета едно рядко издание на тема кино. Как ми се искаше да ми я подари! Бавих я дълго, докато накрая го ядосах, наруга ме и…е, върнах му я с голямо съжаление. И останахме приятели. Мир на душата му!
Почивай в мир, бай Илия!