Много енергия се хаби в тази държава. Наивно и напразно. Ето преди месец започнаха протести срещу монополите. Заредени с ярост от дебелите януарски сметки. Огромно количество гражданска енергия, фокусирана в ясно искане. Последва закъсняла, но решителна реакция на властта (уволнен шеф на регулатора, заплахи за отнемане на лицензи, обещания за пълна проверка на електроразпределителните дружества и намаление на цената на енергията). И точно когато изглеждаше , че монополите ще бъдат притиснати, започнаха прокламации за нови и нови искания (някой от които направо абсурдни) – оставка на правителството, „пенсиониране“ на цялата политическа класа, детрониране на всички политически партии, тотално гражданско управление на България, допускане на протестиращите в парламента и правителството, нова конституция, съд за всички досегашни правителства на прехода…
Протестът, започнал пред ЧЕЗ си избра да затихне на железопътните линии (няма да коментирам колко социално значима за нацията е приватизацията на БДЖ – товарни превози).
В целия този тюрлюгювеч народът постигна твърде малко – свали едно правителство и получи 6-7% по-ниска цена на тока. Истински победители са само жителите на Варна, които изритаха наглеца Кирил Йорданов. Междувременно гневът бе отместен от монополите, а те си заживуркаха в старото спокойствие. Така енергията бавно, но необратимо започна да се похабява, а политическата класа да я подкара по старому (първите симптоми вече се усещат).
Разбира се бурята в чаша вода от последните седмици си има сценарий и режисьори. Лошото е, че десетки хиляди статисти бяха използвани по-възможно най-користен начин. Шансът за креативна промяна на статуквото бе удавен в популистки хаос. Сега всички политически партии ще включат в предизборното меню неизпълними, но благозвучни за улицата лозунги. Тези, дето ще създават България на гражданите вече го сториха. Въпрос на време е да ги последват останалите. На избори се ходи с нова премяна и широка усмивка.
Отсега е ясно, че политическите играчи ще обещаят, но няма да променят правилата. Общественият натиск вече прегаря, а не виждам някой от големите партии да приема ролята на гарант за промяна в статуквото. Тъжно е, че вече изтърваме поредния шанс за обществено – политическа промяна в България. Винаги по една и съща причина – някой яхва надеждите, но скоро ги умъртвява.
През 1990 огромна маса хора подари вярата си, че ще бъде сложен край на комунистическото потисничество. После се оказа, че много от тези, на които дарувахме вярата били инфилтрирани комунисти. През 1997-ма година океан от българска енергия помете властта и очакваше справедливост, възмездие и европейски живот. Не получи нищо от това, защото се оказа, че виновниците спазарили своето оцеляване и икономически статус с водачите на синята революция.
През 2001-а година енергията духаше в платната на един митичен цар, обещал да смаже корупцията и да възкреси България за 800 дни. После се коалира с корупцията и предаде и най-чистите надежди на хората. Младостта бе двигател на всяка от тези революционни ситуации. Затова е най-ограбваната прослойка през 23-те години на преход.
След всяка предадена революция тълпи млади хора зарязваха родината и заминаваха в държави от нормалния свят. Затова младите и интелигентни хора по протестиращите тази години улици са в пъти по-малко от преди 10,15 или 20 години. Поредната млада и умна вълна ще поеме далеч от България, когато след два-три месеца осъмне със същата политическа класа и в същия досаден български живот.
Прекарах младостта си в бунта на улицата. Заедно с хиляди мои връстници. Бяхме твърде доверчиви и лесно ограбиха нашата младежка енергия, вяра и надежди. Сега знам къде сгрешихме – оставихме други да пишат правилата вместо нас. Днешната младеж има шанса да спре цикличното ограбване на обществена енергия. Но затова е нужно време и осъзнаване. Тогава може би ще направи така, че февруарската революционна енергия да бъде последната изтекла в канала на историята.