Иво Райнов
Тези дни Ловеч е затрупан от сняг. Естествено цялата страна е под снежна пелена, но аз усещам зимните несгоди тук, край Осъм. Снегът сякаш засипа нашето удобно ежедневие. Разхождам се из града и виждам, как в пространствата около кооперации и къщи са прокопани тесни снежни пътеки. Представям си хората, които се движат в индианска нишка и мърморят сърдито. През отминаващите седмици се наслушах на упреци към местната управа, която не се справила със снегопочистването в града. Е, управата и фирма „Еко” бяха изненадани от зимния сняг, но в последствие криво-ляво се справиха с почистването на основните пътни артерии и пешеходни зони.
Затрупани със сняг, обаче, останаха тротоарните площи и прилежащите към сградите пространства. Истината е, че комуналната фирма няма финансов и човешки ресурс, за да изчисти навсякъде, където ни се иска. Мисля си, че в един такъв момент може да помогне всеки от нас гражданите. Колко ли време би ни коствало, ако с общи усилия почистим от сняг пространството около нашата кооперация, жилищен блок, къща? Например блока, в който живея остана блокиран от сняг цели два дни преди клетата жена, която почиства, да пробие партина. В блока живеем 50-60 души, но всички разчитахме някаква външна сила да дойде и да ни създаде удобство в тежката зимна ситуация.
Виждам, че подобно философия тресе живущите и в другите ловешки кооперации. Както, вероятно, и в цялата страна. Нали всички носим една душевност – българската. Не казвайте балканска, защото например в съседна Сърбия, хората организираха масово доброволно почистване на снега миналата събота. Но те, сърбите, са били винаги по-солидарни и отговорни към своите общини и държава.
Някак отвикнахме от доброволни усилия. В миналото ежегодно излизахме и почиствахме основно кварталите си, днес не сме в състояние да се организираме дори, за да изринем снега. Свикнахме да чакаме някой да ни разреши най-дребните екзистенциялни проблеми, някой, на който му плащат. Нещо като наивното оправдание на учениците, които правят боклук: „Ами нали на чистачките им плащат за да метат”.
Тези дни се случи и трагедията в село Бисер. Гледах репортажите и си мислех за реакциите в други страни при подобни бедствия. Там за часове се струпва армия от доброволци, тук разчитаме на Гражданска защита и усилията на държавата. Не казвам, че няма солидарност или подкрепа, но те стигат само до дарението на пари или дрехи.
Онзи ден директорът на ловешкия театър, господин Васил Василев, разказа за малко френско градче, което местните хора превърнала в национална и европейска културна дестинация. Група ентусиасти създали, а с подкрепата на своите съграждани развили, грандиозен исторически спектакъл, посещаван от десетки хиляди хора всеки месец. В спектакъла участвали стотици мъже и жени, но всички, до един, като доброволци. Въпреки огромните печалби, които събира шоуто, хората продължават да играят на добра воля. Така развиват своето малко градче и правят по-добър живота на цялата общност.
Просперитетът и удобния живот не винаги струват пари. Понякога са достатъчни само доброволни усилия.