ПАМЕТНИК
Дъщеря ми – до нозете на Левски…
Колко странно изглежда това!
Колко малко е моето българче –
не разбира словата
върху камъка
и не знае,
че Апостолът от столетие вече го няма,
но у всички вече родени,
е жив и по-силен от спомена…
Той за нея е Тук.
Той е Истински. И Огромен.
И невинно,
на пръсти,
по детски
мери ръста си с Левски…
“Кой е той? … Как така е обесен?!”
Загледан в широкото поднебесие,
вярвам: чува ни.
И кръвта му към нея пътува…
Боже мой,
все кръжим и кръжим
с мимолетни амбиции,
с разнолики надежди,
но в някой час, като сълза неудържим,
точно тук
малки българчета довеждаме.
Милена Цанкова