Мълчанието на агнетата

 

Стефан Тихолов

Преход. Повече от двайсет години. Прекалено бавен, за да е истински.

Правителства, които нарязаха и продадоха народа си на скрап със садистична прецизност и икономическа изгодност. За тях.

Икономика на срязаните лентички и фалшивите цифри.

Наука с двеста лева в джоба и с еднопосочен билет от Терминал 2.

Здравеопазване, от което ти става по-зле.

Родната полиция ни гази, докато престъпността си разиграва коня под носа й. Вече не е ясно кой на кой дявол служи.

Съдебна система, която се е наместила удобно в телефона на Краси Черния, докато убедено отрича въобще да е била там някога.

Бюджет, в който парите за подслушване са повече от парите за здравеопазване.

Тук всичко се купува, защото има кой да го продаде. И властта тук си има цена – кебапче и бира. Един път на четири години.

Няма нужда да приобщаваме ромите – с нивото на раждаемост скоро ще се наложи те да ни приобщават.

Тук винаги има две новини – лоша и по-лоша.

Демокрация – по пуловери и дънки, която скачаше и мръзнеше по площадите. А после облече S класа и пак скачаше – от една партия в друга, според посоката на вятъра. И парите.

Лъжеха ни на дребно, но ни крадяха на едро. Крадяха от нас. От народа си. Крадат от децата ни. Бъдещето. Откраднаха дори вярата ни…

Източен вятър, западен вятър… От дето и да завее все ни носи. И все се въртим според него, като тенекиени петлета. От китайска ламарина.

Лъжат ни с фалшиви принцове и ни плашат с истински чудовища. Замениха героите ни с кошмари, като в онази песен на Pink Floyd. Вече не помним и не искаме и да знаем кои сме.

Говорим си истините, шушукайки си из ъглите, защото Big Brother винаги ни дебне със СРС-та. Всички тук сме престъпници. Или поне всякак ни се внушава, че сме такива.

Затворът ни е голям. С размерите на една държава. Обичаме го. И само насън успяваме да избягаме. За малко. И пак се връщаме. Защото и тук трябва да остане някой. Дори само, за да духне свещите…

Вече никой не чете поезия. Всичко е проза, от онази, дето ти става кофти и ти се драйфа… Ама на инат дори не повръщаме.

Циците на Черната Златка са по-популярни от образа на последния ни политик с идеали. Педерастичното мяукане на паркетните лъвове заглушава бясното виене на сирените на подарените ни линейки, с които откарват, често със закъснение, тленните ни останки до някоя последна порутена болница.

Няма кой да излекува душите ни. А само те ни останаха… Всички сме в лудницата, макар, че отдавна ни е писнало да се правим на луди. И да ни правят.

История ние нямаме. Собственоръчно я сринахме и забравихме. Бързо. За да се отървем от нея. Защото ни е срам, че никога вече няма да бъдем като предците си.

Вече никой не си спомня кой е полковник Дрангов и защо умря при завоя на Черна. На нас не ни трябват идеали и примери! Учебниците са пълни с факти, а не с личности. Защото така е по-лесно. За управление.

Политиците ни се сещат за Левски и Ботев само когато трябва да ги дадат по телевизията как поставят цветя на паметниците им. За да измият поне малко срама от челата си и знаейки, че никой няма да ги помни. С добро! Защото патриотизмът им идва предизборно. И защото обичат не България, а себе си в нея. Защото взеха без да дадат.

Всеки, който ни яхна си направи експеримент – с неясна цел и с мъгляв резултат.

Унижиха ни и ни насилиха. Многократно. Толкова, че вече ни е все тая. Не ни остава нищо друго освен да пием и да пеем, като онези арменци – “отломка нищожна от винаги храбър народ-мъченик…”, както е казал поетът.

Новоизбрани от нас кретени ни разправят с шизойдни усмивки от телевизора как ще ни сервират светлото бъдеще, докато в същото време онанират пред собствения си гениален образ в огледалото. Без разлика кои – червени, сини, жълти… Все прелетни птици – ту от изток, ту от запад… Идват, даже не свиват гнездо, изцвъкват се и отлитат обратно. А ние оставаме! Тук. Да им обършем курешките.  Та да могат да нацвъкат следващите, на които ще повярваме. Ние, дето останахме, сме последните идиоти от това племе!

Червената баба се зъби с протези и с артритните си пръсти сочи ту този, ту онзи виновник за поредната национална катастрофа. Тя винаги е знаела много да говори и нищо да не казва. Не казва кой изнесе парите на народа, къде и защо… Досиетата Х са отворени. И празни.

Синята идея толкова пъти се преоблече в различен цвят, че вече никой не забелязва и не го интересува в какъв точно цвят е и дали въобще е облечена.

Царят се огради с лакеи, които доброволно му връчиха нотариален акт за Рила. И си отиде. Сигурно доволен. Оправи се за по-малко от 800 дни.

Супермен, който излезе от огъня, се омагьосва от собствения си глас и винаги се радва, когато му кажат: “Конгратюейшън!”. Това значи, че си е свършил работата. Тази, която му възлагат от вън, а плащаме ние. Той винаги е прав и никога не лъже. На него никой не му задава неудобни въпроси. Защото му затваря устата. С ритник. Носи се на крилете на харизмата си. И на наивността на тия, дето още му вярват.

Затова вече не вярваме на никой. Дори на себе си…

Чалгаризацията сложи мръсната си ръчичка върху устата на последната оцеляла интелигенция. Влезе в учебниците и ни заля от телевизора. Вече никой не си спомня текста на “Върви народе възродени”. Сега на мода е Азис.

Децата ни са зомбита, които си говорят мръсотийки във Facebook, докато ние изкарваме стотинки, за да им купим бляскаво бъдеще. Зад граница.

Бабите ни живеят на хляб и кисело мляко. Здравословно. И безнадеждно.

Все по-често си казваме: Изходът е един – летището! И се смеем. Без да ни е смешно… Защото истината никога не е смешна.

Девизът “Да изчистим България за един ден 2012” ще се превърне в: “Да се изчистим от България за един ден 2013”.

Ако изнамерят формула за националната ни ефтаназия нека я приложат. И да бъде бързо! Този народ има право поне да умре достойно…

 

Всичко това не се случва тук. То се случва някъде другаде. Не в моята България. И не във вашата. Тук всичко е прекрасно. И истинско!

Лека нощ, доктор Лектър! Нощем чувате ли мълчанието на агнетата?