Кога ще се покаем за кръвта, пролята край Ловеч?

Иво Райнов

Не съм началото на животът! Историята  не започва от мен!  Нито пък моралът!  Знам, че дължа шанса да се наслаждавам на  утринните слънчеви лъчи на хора, които не са виждали слънцето и красотата на деня от моя житейски ъгъл.  Понякога ги забравям, улисан в бясното надбягване с делника. Но знам, че има дни на пемет и почит.  За да се върна назад във времето и да потърся душите на преждеживущите, на страдалците и на героите. Да срещна духа им и да заредя нова доза кураж.

Затова всяка първа пролетна събота изминаван един и същи маршрут. Трасиран от кръв, срам и греховно мълчание. Пътят към ловешкия лагер на смъртта „Слънчев бряг“.  Вървял съм в този поход десетки пъти за последните две десетилетия.  Странно, но винаги връхлитан от едни и същи чувства. Състрадание към стотиците, преминали тук,  за да изкачат своята Голгота. Хора, нарамили на гърба си кръста на незаслужена участ и неизбежна смъртна присъда.  Гняв към комунистическите мизантропи, създали душегубки като тази на каменната кариера,  за да убиват със садистична последователност националния интелект, достойнство и сободен дух. Омерзение към техните наследници, които отричат греха и до днес поругават паметта на избитите в името на днешното им благосъстояние. Срам от хилядите ми съграждани, които се чувстват все тъй безотговорни към греховната  история и кървавата памет на своя град Страхливо смълчави в годините на лагерната вакханалия. Безразлични в десетилетияна на поклонение и покаяние.

Тази година, в утринта на първата пролетна събота, отново изкачих пътя към ловешката Голгота. Придружен от стотици хора, дошли от София, Пазарджик, Велико Търново, Перник, Плевен, Троян. За да се поклонят и да повторят, че помнят и няма да забравят! Ловчалиите бяха само няколко десетки, в пъти по-малко от гостите. Нямаше ги депутатите, управителите, съветниците! Въпреки официалните покани. С едно единствено изключение – Председателят на Общински съвет. За пръв път от шестнадесет години председател на местния парламент положи цветя в памет на зверски избитите в зловещата комунистическа кариера.  Така, както ние представителите на старата десница постъпваме всяка пролет. Сякаш само ние носим болката от спомена в сърцата и осъзнаваме смисъла от покаянието за греховното мълчание на ловешката общност.

Знам, че политиката е преди всичко отговорност – към историята, към грешките , към жертвите. Политика има там, където има морал и идеен бекграунд. Другото е просто лакомия – лигав апетит и треперещи ръце, за да докопаш лъжицата и да лапаш от политическата чиния. Малко са политиците, много са гастрономите! Затова ловчалии сме толкова рехави по пътя към кариерата на смъртта. Не става само с ядене, нужно е и сърце! Надявам се, че на кариерата ежегодно  сме тези със сърцата. Нищо, че наскоро един местен вестник нарече усилията ни да пазим паметта на жертвите провалении. Ние пак бяхме там – за да си спомним и покаем. За разлика от новите му политически фаворити. Въпреки семпличките вестникарски пиари „нодемократите“ няма да си мръднат пръста за жертвите на комунизма. Те са гастрономи. За да помниш и почиташ е нужно нещо друго – сърце и историческа памет!