Добър ден и честит празник на българските Будители, в случай, че вече сте се събудили в първоноемврийско утро. Ако току-що ставате се надявам да сте изкарали чудесно хелуинско парти. Времето разбърка история, традиции, младежки емоции и култури в един многопластов коктейл. Няма лошо всеки да почита и празнува по свой вкус и душевност. Вчера от обед срещах предрешени хелуински вещици (съвсем трезви, не като онези от вица, дето се въртеше в мрежата). Вечерта четири малки хелуинки дойдоха вкъщи и ми поставиха ултиматум: песен или лакомство. Почерпих ги , тъй и тъй не мога да пея. Както казах няма лошо. Ама не е хубаво, че за днешния, по-български празник се сетиха само шепа хора. Толкова поздрави срещнах във виртуалния клюкарник и то се от хора на моята възраст т.е. минали четирийсетака. Снощи Люси Брънекова ми разказа забавна история. И тя приела посещение на ентусиазирани хелуинки. Почерпила децата и и разбрала, че към този ритуал ги е подтикнала учителката им. Попитала дали учителката ги учила и на българския ритуал Лазарица. Смутените деца отговори: „Ако искате да ви върнем бомбоните?“
Учителите, те не са ли в графата будители? Ама и те са хора и тях трябва някой да ги буди. Онзи ден в едно ателие за копирни услуги учителка разпалено обясняваше, защо прави поръчка за 100 номерирани картончета. С тях щяли да се представят дечица на анонимно хелуинско парти в голям местен ресторант. Номерираните деца щели да излизат на сцената, всяко с тиквата си и да изричат по едно заклинание J Бе пак казвам, няма лошо, шоу да става. Ама щеше да е хубаво, ако същите 100 деца днес се включат в един много по-скромен празник и излязат на сцената с портрета на един виден будител, за да кажат няколко думи от него или за него.
Да, ама днес няма да има първоноемврейско тържество в нито едно ловешко училище. Ваканция е и трябва да се отдъхва от тежката халуинска нощ. Срамно е, но чувам, че тържество за деня на Будителите било проведено само в едно училище – на затвора. Вчера и то при положение, че на затвора една хелунска вакханалия му отива повече.
Наскоро видях в мрежата една великолепна карикатура. Показваше съвременен строител на нова България. Усърдно наведен над невисок зид, ама със свлечени гащи и оголен задник. Някъде в тази метафора съзирам и идеята за за съвременните будителите. Въпреки робството и културния гнет великите възрожденци имали енергията и куража да поддържат националния дух и българщината. Днес нихилизмът струи отвсякъде и прави път на чужди традиции. Обяснима развръзка и естествен процес, щом министърът на образованието обявява 1-ви ноември за ваканционен ден! Денят, в който трябва да се преподават българските уроци. Разбира се, далеч съм от интелектуалния размах на министъра и не знам неговите стратегически планове. Може би на обединена Европа са нужни нахилени тикви, а не патриотични и будни българи. Тъга ме обзема, само като си помисля какви Будители са сядали в просветното кресло на кабинета!
Нямам нищичко против Хелуин. Обичам маскарада, веселието и партитата. Отворен съм към всичко атрактивно от чуждата култура. Но се чувствам повече българин и, макар и недостоен, но все пак наследник на будителското дело – да пазим българският дух и националната култура. Ентусиазмът на изкорубените тикви принадлежи на вчерашния ден. Днес е време за прашни портрети и почит към историята. Стига да има кой да я преподава!
Честит празник на всички, които носят в сърцата си частица от делото на Великите будители! Днес Ловеч не ви дава много възможности за празнично настроение. Затова елате довечера в 18.00 в залата местното читалище, за да видите как един съвременен будител преподава история на хелуинското поколение – в 140 годишният спомен за първото театрално представление „Многострадална Геновева“ на ловешка сцена.
Момченцето гледа мрачно през прозореца. Личи, че е плакало, пък и баба му се кара: „Няма да си бършеш сополите в ръкава на якето!”
Детето отново се разревава. „Що плачеш сега, що ме нервираш?”. Баба му, на видима възраст около 70, е ужасно намръщена. Тя май по принцип си е такава – тия бръчки не са от смях, това са бразди от непрекъснато мръщене.
Докато трамваят пъпли по „Шипченски проход”, момченцето (може би на 7-8 годинки) хълца от плач все по-безутешно. Сълзите му извират направо от сърцето. Ама направо ще се скъса това негово сърчице…
„Какво се е случило?” – не издържа един възрастен човек.
„Не се месете!”, грубо отговаря бабата, но сетне от намръщената й уста започва да се лее дълъг монолог, който прилича на лай:
„Искал да празнува Хелоуийн! Хелоуийн ще ми празнува! Купил си и маска на вампир! То пари за хляб няма, той си купил маска на вампир! И в училището щели да се маскират! Какво е това чуждопоклонничество! Утре е ден на народните будители! Той тях ще почита! Будителите ще почита!”
Слизам на спирка, която не е моята, защото не мога да издържа. Вървя с усещането, че съм погълнала цял казан гнусна отвара, и си мисля, едновременно с гняв и тъга, дали този вещугер току-що не извърши тежко престъпление.
Ако в Наказателния кодекс имаше параграф за убийство на детска душа, смръщената жена би трябвало да получи ефективна присъда. При това деянието й беше извършено пред очите на много свидетели. Всички пътници в трамвая наблюдавахме как тя по особено жесток начин тъпче чувството за радост и смазва усещането за празничност в душата на своето внуче. Влязла е там с взлом и ограбва най-ценното в нея. Вършее безмилостно, понеже знае добре, че стопанинът й е малък и беззащитен.
Представям си как днес разочарованото и омъчнено момченце утре ще превърне болката си в омраза. Лишено от трепета на очакването за маскарад, от озарението на играта и смеха, това преждевременно (и насилствено) състарено дете ще се смръщи като своята баба. Ще гледа мрачно. Светът ще му се струва крив. Всичко наоколо ще му изглежда сиво, безнадеждно и унило.
Това е първото престъпление на онази жена от трамвая.
Но има и още едно. Ще го нарека… непредумишлен опит за масово убийство.
Смятате, че прекалявам?
Хайде обаче да преброим колко души „пречука” бабата на момченцето с думите „Утре е ден на народните будители! Той тях ще почита!”
Ако не стотици, тя видя сметката на десетки български писатели, просветители, книжовници и революционери, чийто духовен принос към възраждането и обединението на нацията честваме на 1 ноември. Попиля дълъг списък с имена – от Свети Иван Рилски, Паисий Хилендарски и Григорий Цамблак, през братя Миладинови, Добри Чинтулов и Любен Каравелов, та чак до Христо Ботев, Васил Левски и Иван Вазов.
С един замах (непредумишлен, пак повтарям, понеже е от глупост и от простотия) трамвайната баба напълно ги разпердушини в качеството им на будители. Обърна тъкмо наопаки съдържанието на мисията, която са изпълнявали с обич към нас, и така извърши покушение над смисъла и енергията, които са движили тези живи хора да ни пробуждат и просветляват.
През очите на внучето те изглеждат скучни. То не знае нищичко за тях. Знае само, че му отнемат вампирската маска и насила му пробутват някакви непознати от бронз и цимент, опаковани в странната дума „будител”.
Какво е будител? Никой не му е обяснил.
Да не е онзи, който те събужда сутрин, за да тръгнеш за училище, а така ужасно ти се спи? Такъв ще да е.
Защо да го почитам тогава? Ами няма пък да го почитам!
Освен, че не е наясно с думата „будител”, детето няма представа какво стои и зад думата „почит”. Смътно усеща обаче, че това е нещо неприятно. Нещо, което не предполага забавление, а да застанеш мирно. Да бъдеш неподвижен и със смръщени вежди, когато ти се подскача и тича.
На мястото на момченцето от трамвая аз бих възненавидяла тия „будители”. Щях да им отмъстя, като ги загърбя и намразя. Завинаги щях да заключа душата си, за да не им дам никаква възможност да й погостуват. Оттук нататък те нямаше да съществуват за мен, освен в случаите, когато някой ми натрапи повод да ги „почета”, т.е. за пореден път да изпитам неприязън.
Ето защо аз твърдо пледирам, че бабата е виновна! Тя е морален и духовен престъпник! Вярвам дори, че ще си получи наказанието, и то ще е много, много сурово!
Както си вървя обаче, ожесточението ми все повече се смирява. Неудобно ми е да призная и пред себе си, но започвам да усещам жалост. Опитвам се да разбера тази жена и да си обясня нейната жестокост. Понеже в истеричния й лай долових отчаяние, а отчаянието означава липса на опора и хоризонт, нито искам да прибързвам, нито имам правото да обявявам своята присъда, нали?
Допуснем ли, че е родена в началото на 30-те години на миналия век, бабата на момченцето е била момиченце, когато е започвала Втората световна война. Години наред тя е чествала празника на будителите (въведен впрочем след две национални катастрофи, за да повдигне духа на българите), но някъде в гимназията той бил отменен (1945 г.) и оттам нататък й се наложило да манифестира на Девети септември.
После й се наложило да манифестира и на Първи май. После й се наложило да празнува тайно Рождество и Възкресение Христово. После й се наложило да гледа подозрително на коледарчетата и сурвакарчетата, момичетата лазарки и гергьовските овчари, еньовските магьосници и кукерите на Сирни Заговезни. После те изчезнали. А после…
Е, после дошла така наречената демокрация и с нея нахлули всякакви обичаи. Например да подариш сърчице или да се престориш на таласъм. „Чуждопоклонничеството” изкушило душите на нейните деца и внуци, защото предлагало веселба. Нещо повече, то предполагало свобода. Свободата пък предлагала и предполагала любов, игра, любовна игра, радост, и приключение, осъществяване и движение…
Не, в случая не влагам антикомунистическа патетика, нито претендирам за психологическа задълбоченост. Просто вървя и си мисля за иронията на живота:
Едно внуче искало да се маскира като вампир. Една баба не дала на внучето си да се маскира като вампир. Самата тя непрекъснато ходела с маска на вещица, защото душата й била опустошена и ограбена така, както сега ограбва и опустошава душата на своето внуче. Тя роптаела срещу Хелоуийн, но несъзнателно празнувала Хелоуийн. Тя апелирала внучето й да се вкопчи в „будителите”, но без да иска го отблъснала от тях. Тя била виновна, но същевременно била невинна…
Когато се прибрах у нас, изчетох всички текстове, писани от нашите будители преди век-век и половина, че даже и два-три века по-рано. Навремето завеждах рубрика, която да припомни тези умни размишления, а днес потърсих в думите им пристан и убежище, утеха и надежда.
И знаете ли какво открих?
Открих, че не открих ласкателство за нас. Почувствах се като детето от трамвая, което все ругаят. Даже Иван Хаджийски в „Оптимистична теория за българския народ” пише: „…Общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едно от най-гадните явления у нас… Бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие.”
Трябвало е много да обичаш своя народ, за да го критикуваш толкова остро. Непросвет(л)еният и безразличният никога не би написал така натежали от огорчение думи. Той нямаше да слуша мълчаливо нито отчаяния монолог на жена, доведена до нивото на скот, нито щеше да слезе от трамвая, щом истината за нас го шамароса през лицето.
Сега обаче ще спра и ще си избърша сълзите в ръкава.
Мъчно ми е. Чувствам се ужасно, защото станах съучастник в операцията „Да убиеш будител”.
Да, толкова ми е зле, че ми се ще да подремна.
http://reduta.bg/v2/article/%D0%B4%D0%B0-%D1%83%D0%B1%D0%B8%D0%B5%D1%88-%D0%B1%D1%83%D0%B4%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB
Извинявам се за линка с душевната помия за бакшиши на мангала.
http://www.youtube.com/watch?v=K_1hLiqwq7c&feature=related
Съгласен съм. Затова и реагирах по-остро на написаното от Райнов, което, по мое скромно мнение, е лишено от някакъв дълбок смисъл.
В някои доста големи и добре населени държави по време на публикуването на горната статия празнуваха Деня на мъртвите. “На този ден хората се веселят, пируват и се събират на големи шумни групи, като по този начин споменават живота, а не смъртта на покойниците.” Доста философски подход, нали?
fee-faw-fum, хубаво нещо са празниците, хубаво е когато хората празнуват и се веселят, а повода за празнуването е личен избор и право на празнуващия дали да празнува или не определен празник. Отдавна отпадна чл. Първи от Конституцията на основание на , който ни се нареждаше какъв празник да празнуваме и какъв не…
По същия начин, по който маскираните деца обикалят за лакомства през вечерта на 31 октомври. Всеки подобен празник е веселба /парти/, независимо от това дали го изпълняваш както някога пра-пра-пра баба ти, която е трябвало да се ожени 15-16 годишна, го е правила или по някакво свое виждане, пречупено през призмата на времето и новите социални отношения.
“Снощи Люси Брънекова ми разказа забавна история. И тя приела посещение на ентусиазирани хелуинки. Почерпила децата и и разбрала, че към този ритуал ги е подтикнала учителката им. Попитала дали учителката ги учила и на българския ритуал Лазарица.”
Доста потърсих, но, за съжаление, не намерих снимката отпреди три-четири години на дъщеря ми от партито за Лазарица, организирано от същата г-жа Паничерска. Вярно, не в ресторант, скромно, в тесен кръг, но отново с костюми, кошници, яйца.
Само за пояснение – детето ми не е и не е било на уроци при споменатата госпожа.
http://www.youtube.com/watch?v=ERD4CbBDNI0&feature=related
Тези тъпи католици направо са непоносими. Нито музиката им е музика, нито пеенето – пеене. Квичене някакво. Друго си е нашите силиконови момичета. И Азис с голия задник. А, и ето този:
http://www.youtube.com/watch?v=x3OnBk9XoOI
Аз пък много си обичкам родната мазна чалга и мраза внесената от упадъчния, гнил западен католически свят рокмузика.
fee-faw-fum, моля, да ни разкажеш: как „партито за Лазарица” , се вписва в автентичния български ритуал Лазаруване …
Много ви е удобно да хулите учителите, но аз си позволявам да не се съглася с вас. Моето дете например беше заведено на изложба, точно по случай Деня на будителите, в библиотеката и после с голямо въодушевление разказваше какво са им разказали, какво състезание са правили и т.н. Просто хората си вършат работата, но не шумят толкова много.
И Хелуин отбелязаха – тиква, маска, забавление.
Не виждам нищо лошо да се забавляват децата на този празник и смятам, че “нахилените тикви” с нищо не пречат на българите да са “патриотични и будни”.
ЧЕСТИТ ПРАЗНИК НА ВСИЧКИ, КОИТО СЕ ЧУВСТВАТ СЪПРИЧАСТНИ КЪМ БЪЛГАРСКАТА КАУЗА!БРАВО ИВО! БЪЛГАРИЯ НАД ВСИЧКО!!!
“Учителите, те не са ли в графата будители? Ама и те са хора и тях трябва някой да ги буди. Онзи ден в едно ателие за копирни услуги учителка разпалено обясняваше, защо прави поръчка за 100 номерирани картончета. С тях щяли да се представят дечица на анонимно хелуинско парти в голям местен ресторант. Номерираните деца щели да излизат на сцената, всяко с тиквата си и да изричат по едно заклинание J Бе пак казвам, няма лошо, шоу да става. Ама щеше да е хубаво, ако същите 100 деца днес се включат в един много по-скромен празник и излязат на сцената с портрета на един виден будител, за да кажат няколко думи от него или за него.”
Евала на Марияна Паничерска. за смелостта и да се хвърли в изцяло частното образователно поприще. Такива като нея са истинските будители, останалите, с известни изключения, са си просто даскали, които използват назначенията си в българските училища за самозаблуда или като начин за набиране на деца за частните си уроци, гробокопачи на доброто образование. Организираната веселба от г-жа Паничерска с помощта на своите най-близки хора достави радост не само на повече от сто деца, но и на техните родители, които на брой комай не отстъпваха на децата. Браво, Марияна, желая ти спорен труд и все по-големи творчески успехи!