Иво Райнов
Фест 2012 започна. След две отлагания и много съмнения. Успехът винаги има лични имена. Не му е тук мястото, нито пък аз съм човекът, който трябва да ги назове. Затова се надявам, че випуск 2013 ще намери сили да каже „благодаря“ на няколкото момичета и момчета, които спасиха честта на фестивалната организация.
Честно казано не мислех да пиша за феста тази вечер. Само, че тя завърши с тъга и обида вместо с радост и удоволствие за организаторите. Ще ми се утре да бъдат в още по-добра форма, затова ще си позволя голяма доза окуражителни думи и щипка градивна критика.
Хубавите неща не винаги са едри и видими, понякога са в дребните детайли. Хубаво е, че тази година Фестът е по-малко бизнес и по-малко истерия. Струва ми се, че актуалните организатори ще покажат отново, че добър фестивал може да се случи и с малко пари, стига да има жар и сърце. Хубаво е, че тази години нежната женска охрана не само пази реда, но се стреми да създава удобства. През цялото време момичетата настаняваха правостоящи на свободни места и се стремяха всички да се чувстват комфортно. Може би заради нежността и такта не успяха да се справят с пълния контрол и вечерта завърши със следи от подметки върху скоро боядисаните стени. Убеден съм, че утре ще се справят и с този пропуск. Но ще бъде несправедливо да не посоча, че вечерта премина без скандал, без побой или счупено имущество. Дори шишенцата с внесени градуси бяха значително по-малко от други години. Няма как да не отбележа, че продължава хубавата традиция на тематично посветените вечери. Или, че добрите изпълнения тотално доминираха над слабите изяви. Така, че повече усмивки момичета и момчета, и повече старание, защото най-добрата ви вечер предстои. Особено, ако престанете да насилвате малките (осми и девети клас) да уважават големите. Накарайте ги да ви уважават, защото правите история и ги посвещавате в традициите. Накарайте ги да обичат Феста, заради вас и тръпката. Не ги пъдете, защото след години те ще възпроизведат обидата и ще дълбаят в пукнатината, която руши тази легендарна приятелска общност на Езиковата.
Не мога да пропусна и различното отношение на дванадесети клас. Този път най-големият випуск се отнасяше уважително към всички изпълнения и не прекъсваше песните с безмислени скандирания и обидни подмятания.
Иначе първата вечер беше приятно поп изживяване със запомнящи се изпълнения на Габриела, Северина, Моника, Преслава, Симона. Михаела ме върна през 1995-та година, когато “Zombie” бе тотален хит, а залата буквално щеше да се срути след едно фестивално изпълнение. Е, имаше и усещане за отсъствия – на живи инструментални изпълнения и български песни (само четири). За пръв път присъствам на езиковска фестивална вечер изцяло с песни на синбек. Бях свикнал да виждам сцената изпълнена от групи, които свирят всичко – от поп парчета до тежки рок забивки. Затова с появата на троянската гост-група Cold fear , като че ли се върна автентичната атмосфера. Силен метал, който не се хареса на част от аудиторията, но за мен бе истинско „предястие“ за предстоящата рок вечер.
Ако не съм улучил дозата кураж, нека сложа епилога с кратка историйка. Вечерта завърши достойно, с една чудесна песен, превърнала се в нещо като химн за езиковската общност – „Един приятел“. След края на песента видях разплакани дванадесетокласнички. Вече бях забравил какво е да плачеш на раздяла в тази гимназия. Събитие, което събужда истински чувства наистина си струва усилията и нервите. Не мислите ли?