Ацата – сладкодумецът с необуздания граждански дух

Иво Райнов

Много мислих дали да използвам интимното име  Ацата, начевайки статия за легендарния ловешки интелектуалец Найден Ангелов. Моето познанство с големия майстор на перото и словото е задочно. Слушал съм толкова истории и спомени. Цяла митология! Никога не съм имал възможността да бъда в благословения кръг на неговите учениците. Дори не съм попадал сред слушателите на заразяващото сладкодумие на големия литератор. Познавам толкова много хора, които са пораснали в неговите часове и  попили светлина от неговата ерудиция и човешка харизма. Всичко разказано или споделено е имало само един изпълнен с топлина и благодарност етикет – Ацата. Затова си позволявам подобна волност, защото Ацата се произнася с един възможен нюанс – на уважение и възхищение.

Много от младите приятели и читатели със сигурност не знаят кой е  Найден Ангелов. Мисля, че е дълго за обяснение. Всичко разказано и чуто за него се събира в няколко кратки, но изразителни определения – незабравим учител, великолепен публицист, литературен бунтар, буден гражданин, една от най-великите легенди на Езиковата. Човек, който е научил десетки езиковски випуски на любов към литературата и България, градил е ценности и характери, откривал и шлифовал самородни литературни таланти, отварял светогледи и житейски пътища. Всичко разказано за него е анекдот или поучителна история. От дързостта да постави шестици на всички, когато го натискат за успеха на дете от видно комунистическо потекло, до увереността, че е прототип на  театрала  Найденов в култовия филм „Вчера“.

С времето, за мен, Найден Ангелов се превърна в легенда, вградила душата и живота си в историята, духа и фолклора на Езиковата. Двадесетина години след неговото оттегляне думите му по един или друг начин, от една или друга уста продължават да звучат и заразяват горе на хълма. Затова не пропуснах един от малкото шансове да се докосна до неговия свят, слово и магия – новоизлязлага книга „От перото ми написано“. Сборник събрал някой от най-силните публицистични изяви на майстора на словото. Прочетох с интерес всяка публикувана статия. За необятните литературни познания знаех много. За увлекателния стил предполагах. За пристрастието към училищната проблематика не се съмнявах. Но гражданския патос и бунтарското свободолюбие се оказаха истинско откритие. Затова попих с жадно удоволствие всеки ред от раздела „Общество, език, нрави“. Статии, писани почти две десетилетия и опряни на толкова много нравствени опорни точки.

Един учител, който гори в професията и идеите да отвори път на новото в родното образование. Още през 80-те години Найден Ангелов експериментира с учебни форми, непознати на тогавашния училищен модел –кинофилми, часове-екскурзии, часове –провокации, литературно-творчески съчинени. Много от тях и до днес са пожелателни за родното образование. Или часовете по родова история, истински изследвания на родовите корени.

Колко много приличат на заданията за родови дървета, които една моя съвременна колежка (Людмила Брънекова, която е ученичка на Ангелов) възлага на днешните дванадесетокласници! Чета мъдрите думи за ролята на краезнанието, но разбирам, че големите исторически имена  от Ловеч са все така далече от съзнанието на съвременните ученици. Защото вратите на учебния час са още затворени за краезнанието. Както и за църквата,  която Найден Ангелов възприема като истински източник на нравственост и човеколюбие. А моралът, учителю, деградира все по-ниско и по-ниско.

Чувам гневния дух на белетриста да крещи, че училището и учителите са престанали да възпитават. Мастилото отдавна е засъхнало, защото статията е подписана през далечната 1993 година. А с днешна дата учениците не желаят да бъдат възпитавани, защото авторитетът на институцията е безвъзвратно похабен. Какво ли, ако някой беше чул онзи вик от преди две десетилетия! Затова и малката престъпност (на деца в ученическа възраст), сочена като проблем от Ацата,  е все тъй жилава в училищната действителност. Съгласен съм, че нрави и морал се преподават от личности, които да учат на човеколюбие и да различават  у човека душата, а не анатомията. Съгласен съм, че трябва да познаваме историята за да се ужасим от човеконенавистническото самоунищожение, което ни преследва повече от 13 века. За да спрем дивата омраза и да изпитаме повече любов и уважение. Знам, че националното усещане трябва да оцелее, да съхраним традициите, да се предпазим от варварските нрави и проказата на грубия материален свят. Все идеи прочетени в брилянтните статии на автора.

Откривам толкова много общи чувства и мисли. Чувствам Найден Ангелов все по-близо и все по-познат. Невероятно е да откриеш житейски ориентири. Вдъхновяващо  е , когато  са поставени от колоси като Ацата. Разбирам, че вървя по утъпкани пътеки, че следвам изречени послания. За пръв път от толкова време не се чувствам сам. Знам, че една силна ръка е писала думи, които аз се опитвам да сричам. Спирам да се съмнявам, че страдам от графомания, започвам да вярвам, че пиша със свой почерк. Лаская се, че той мъничко прилича на този на Найден Ангелов, не толкова изящен,  стилен и въздействащ, по-разкривен и грозен, но все тъй искрен.

Откривам и толкова много други допирни точки с необятния свят на  Найден Ангелов. От битката за Деветашката пещера и омерзението от открадната българска история в Македония  до мечтата Пипковото училище да се превърне в музей на музиката и Ловеч. Всъщност всяка статия носи откритие, знание или споделена мисъл и достойна за следване кауза. Найден Ангелов говори, а край мен е все по-тихо. Думите са така завладяващи, а чувствата – неподправено искрени.

Ацата е писал и други книги, но никога не е показвал толкова много от гражданската си същност и непокорната съвест на съвременен  възрожденец.  Качества, толкова редки сред белетристиката на съвременен Ловеч. Както казва в увода на книгата Кольо Станчевски „гражданин в едно общество, което не е гражданско“. Писател с ясен „стремеж да помага на хората и обществото“.

Със сигурност никога няма да усeтя учителската  магия на Найден Ангелов. Годините са ми отнели тази привилегия. Но книгата ми подари неочакван път към неговата личност. За моята непокорна глава всяка стъпка по този път бе упование и благодарност.

Сполай Ви, учителю!