Светломира Анастасова

На 29 май се навършват десет години, откакто от този свят си отиде журналистът Цочо Коларов, собственик и издател на възстановения от него първи ловешки вестник “Стремление”.

Той е роден на 29 януари 1943 г. в троянското село Добродан. Завършва Стопанската академия „Д. А. Ценов” – Свищов. Дълги години работи в окръжния вестник на Ловеч „Заря на комунизма”.

Журналистът е първият в България регионален кореспондент на радио „Свободна Европа”. Основател на вестник „Отглас” (1990 г.), а през 1992 г. възстановява най-стария вестник на Ловеч – „Стремление”, излизал от 1901 до 1944 г.

Уважаван и почитан от мнозина, недолюбван от два пъти по толкова, той си остава личност с ярък характер. Известен с демократичните си възгледи, Цочо Коларов не криеше, че подкрепя безусловно промените след 1989-а у нас. В един момент обаче, когато куцо, кьораво и сакато взе да развява синята идея за щяло и нещяло, критичното перо на журналиста Цочо Коларов започна да се проявява все по-често и по-често. И това не се хареса на много т. нар. демократи. Чуваха се приказки по адрес на Коларов, че се е пребоядисал, че е фурнаджийска лопата и т.н. Истината обаче е, че той беше човек и журналист, отстояващ справедливостта. За това си качество беше уважаван от почти всичките си опоненти и имаше немалко “червени” приятели, с които често сядаше на чашка на политическа раздумка.

Имах честта да работя с него в продължение на години. Работата в „Стремление” всъщност беше първото ми назначение в кариерата ми. Бях едва 19-годишна и започнах като на шега в един октомврийски ден. Мислех, че ще поработвам само докато завърша висшето си образование. Но не би – работих там чак до 2008 г. А Цочо Коларов прозря, оцени и доразви явно вродените ми заложби. И предопредели по-нататъшното ми трудово поприще. Никога няма да забравя един от първите му съвети: “Светла, ти сега започваш да пишеш, но помни, че не откриваш топлата вода – тя вече е открита. Ще отидеш във “Велур” например да правиш интервю, но да не ми се върнеш със заглавие “Велур” произвежда кожени ръкавици”, защото това го знае цял Ловеч, и други преди теб са го писали”. Този урок ми остана най-ценен и до днес се стремя да се придържам към него.

В „Стремление” Цочо Коларов беше нашият Д’Артанян, а ние всички – неговите мускетари. Закриляше ни и ни защитаваше безусловно. В следващия момент, емоционално разлютен от някоя недогледана дописка, ни крещеше, че сме с мозък на хамсии… А като преминеше бурята, ни водеше на кафе.

Когато модерното писане започна да се налага, се шегуваше, че го редактираме като добродански дописник. Той обаче не се сърдеше, защото разбираше, че мисленето на младия журналист е различно и е в крак с времето. Но редакцията не е сложна, когато фактологическата основа е необорима.

Сещам се и за една случка от неговите младини, която той ни разказваше и се беше превърнала във виц (доколко е вярна самата история, не знам, но пък е забавна). Започнал току-що завършилият образованието си Цочо Коларов работа в окръжния вестник „Заря на комунизма”. Пътувал, срещал се с най-разни хора, правел интервюта – разходки из региона за чужда сметка, в очите на околните – после пишел. И когато се приберял на село, близките му го питали: „Абе, Цочко, ти най-сетне почна ли работа, или си още у редакцията?…”.

Цочо Коларов беше и човек на живота. Обичаше чашката, обичаше и купоните. Можеше да бъде на ниво и на най-изисканото парти с шампанско и черен хайвер, но се чувстваше не по-зле и на трапезата сред селските хора с домашна ракия и сланина. И винаги намираше обща приказка с всички. В компания Цочо Коларов беше забавен и остроумен, но не му беше чужд и автохуморът, а всеизвестно е, че всеки, който е дорасъл за автохумор, е достоен за уважение.

Поклон пред светлата ти памет!