Ще глобяваме ли БНТ, ако баба от село говори на диалект? Един законопроект и няколко неудобни въпроса

Павлин Иванов

Още в първите си членове, законопроекта започва с грешки: Чл. 8, ал. 2: „излъчват програми си“ вместо „излъчват програмите си“.

Представете си телевизионен репортаж от ромски квартал. Журналистът разговаря с местни жители за проблем с водоснабдяването. Хората разказват как живеят, от какво се оплакват и какво очакват от институциите. Говорят естествено, с характерните за тях изрази, произношение и граматически особености. Някои използват местен диалект, други не владеят добре книжовния български език. И сега възниква въпросът: може ли подобно интервю да се окаже проблем за телевизията според новия законопроект за българския език?

На 4 ноември 2026 г. Народното събрание прие на първо четене внесения от „Възраждане“ законопроект за българския език.

Сред предложенията има едно особено интересно за журналистиката.

Член 8, алинея 2 гласи:

„Обществените доставчици на медийни услуги излъчват програми си на български книжовен език. Изключения се допускат съгласно Закона за радиото и телевизията.“

Да оставим засега настрана факта, че в изречението, което трябва да въведе задължителната употреба на книжовен език, самите вносители са допуснали граматическа грешка.

Правилно би било да напишат „излъчват програмите си“.

По-интересно е как точно ще се прилага това изискване.

Ами ако човекът пред камерата просто не говори книжовно?

Да се върнем към телевизионния репортаж.

Журналист от БНТ интервюира възрастна жена от някое троянско село. Тя говори на местния диалект, използва думи и граматически форми, които няма да намерим в учебника по български език.

Какво следва?

Трябва ли репортерът да я прекъсне и да ѝ обясни, че трябва да говори на книжовен български?

Да я помоли да повтори отговора си, този път граматически правилно?

Или телевизията трябва да преразкаже думите ѝ, за да избегне евентуално нарушение?

А какво правим, когато интервюираният е от ромската общност, българският не е майчиният му език и той говори с характерни езикови особености?

Има ли право човек да бъде чут по обществената телевизия такъв, какъвто е, или първо трябва да издържи изпит по български език?

Разбира се, законопроектът не съдържа изрична забрана за интервюта с хора, които говорят на диалект или допускат граматически грешки.

Но не съдържа и изрична гаранция, че автентичната реч на интервюираните лица е извън обхвата на задължението за използване на книжовен език.

Именно тази неяснота заслужава сериозно обсъждане.

Ами „Господари на ефира“?

Поколения зрители помнят „Господари на ефира“ и онези незабравими телевизионни моменти, в които живият български език демонстрира изключително богато въображение.

Диалекти, объркани изрази, неволни словесни бисери, реплики, които стават популярни именно защото са автентични.

Представете си подобно съдържание в предаване на обществена телевизия.

Ще трябва ли някой да редактира граматически думите на събеседниците? Ще трябва ли да се премахват диалектните форми? И кой ще решава кое е допустима автентична реч и кое нарушава закона?

Тук е необходимо уточнение: „Господари на ефира“ се излъчваше по търговски телевизии, а разглежданата разпоредба на чл. 8, ал. 2 визира обществените доставчици на медийни услуги. Следователно не можем да твърдим, че тя автоматично се отнася и до това предаване.

Примерът обаче показва нещо съществено.

Телевизията не е само диктор, който чете предварително редактиран текст. Тя показва хора, събития, конфликти и действителни разговори. А действителността рядко говори безупречно книжовно.

Какво всъщност позволява действащият закон?

Законопроектът препраща към изключенията в Закона за радиото и телевизията.

Действащият чл. 12 от този закон установява принципа за излъчване на официалния език, но допуска програми и предавания на други езици в определени случаи, включително когато са предназначени за български граждани, за които българският не е майчин език.

Това е важно изключение.

Но има съществена разлика между предаване на друг език и интервю на български език, в което събеседникът използва диалектни, разговорни или граматически неправилни форми.

Предложеният закон не обяснява как тези ситуации трябва да бъдат разграничавани.

Не се уточнява дали изискването за книжовност се отнася само до професионалната реч на журналистите, или обхваща и записаните изказвания на гражданите.

Има и санкции

Тук въпросът престава да бъде само забавен.

В чл. 26 от законопроекта е предвидено нарушенията на закона да се санкционират по реда на Закона за административните нарушения и наказания, ако не подлежат на по-тежка отговорност.

Чл. 27 предвижда Министерският съвет да приеме подзаконов нормативен акт, включително относно административнонаказателните разпоредби.

Самият законопроект не определя конкретна глоба за излъчване на интервю с човек, който говори на диалект. Не посочва и подобно интервю като самостоятелно нарушение.

Възниква обаче принципният въпрос: защо се предлага задължение, чието приложение към автентичната журналистическа реч не е ясно, при положение че законът предвижда и механизъм за санкциониране?

Това е проблем на законодателната яснота и предвидимост.

Закон за книжовния език с граматическа грешка

При анализ на оригиналния текст открихме и някои редакционни пропуски.

Най-показателният е вече цитираният чл. 8, ал. 2:

„Обществените доставчици на медийни услуги излъчват програми си…“

Думата „програмите“ очевидно е останала без определителния си член.

Тези пропуски сами по себе си не са основание да се отхвърли цял законопроект. Но изглеждат особено иронично в документ, с който държавата възнамерява да установява правила за правилната употреба на българския език.

Още повече че става дума за законодателен текст, чиито формулировки трябва да бъдат прецизни и недвусмислени.

Кой има право да говори пред микрофона?

Насърчаването на грамотността и опазването на българския език са важни обществени цели.

Книжовната норма има своето естествено място в официалната комуникация, образованието и професионалната журналистическа реч.

Но един телевизионен репортаж има и друга задача — да документира действителността.

Човекът, който разказва за проблемите си, не е длъжен да говори като телевизионен водещ. Неговите думи, интонация, диалект и начин на изразяване са част от автентичността на свидетелството му.

Нещо повече — езиковите особености на различните общности са част от живото богатство на българското общество.

Ако общественият оператор започне да се притеснява дали всяка излъчена реплика отговаря на книжовната норма, рискуваме да превърнем въпроса за езиковата култура в проблем на журналистическата свобода.

Затова преди второто четене би било разумно в закона изрично да се уточни, че изискването за книжовен език не ограничава автентичната реч в интервюта, документални материали, репортажи, художествени произведения и преки предавания.

Иначе остава един прост въпрос към вносителите:

Ако баба от троянско село говори на диалект пред камерата на БНТ, кой точно трябва да бъде поправен — бабата, журналистът или законът?

Редакционна бележка: Публикацията е подготвена с помощта на изкуствен интелект (ИИ), използван за анализ на оригиналния законопроект за българския език, съпоставка на правните разпоредби и откриване на редакционни неточности. Примерите с телевизионни интервюта са хипотетични. Направените изводи представляват критичен анализ на предложения текст, а не установени нарушения или официално тълкуване на закона.

Документи: Законопроект за българския език №52-654-01-50 и Закон за радиото и телевизията.