Иво Райнов

Сряда следобед е. Един час релакс на кафе и разговор с професионално-житейска тематика. Ако не знаете учителят е обсебен от професията си. Затова дори в свободното време човърка радостите и горчилката на образователния занаят. А този занаят не се майстори с ръце, а с душа. А тя душата никога не е безразлична. Радва се, страда, възторгва се, тъгува. На душата винаги и пука за това, което създава или оставя след себе си.

Разбира се темата пак е училище, образование. Думите се презастъпват. Редят гняв, разочарование, умора, плаха надежда, тревожна несигурност…

Който е работил в училище знае, че там всеки час бълва провокации за размисъл. Заредил съм се с доста впечатления от деня. Ранната утрин ме срещна с група ученици, които в досадното очакване да си получат дипломите за средно образование гледат на училището като забавление на топло. После лекцията ми „Що е уважение между хората и има ли то почва в училище“ срещна гневен отпор група госпожици, които въобще не ме разбраха, залисани да ме убеждават, че ако има трески те със сигурност са в очите на учителите. Минах през абитуриентски клас, който обсебен от наближаващата зрелост, въобще не се интересуваше от знания. Накрая констатирах липса на пособия за работа в един от часовете, а виновната госпожица прие съвсем буквално ироничното ми подмятане на нейното оправдание, че не е единствена виновна и тръгна да съставя списък на съучениците, които не са изрядни като нея. Куп впечатления и все под един знаменател – тотално бламирано уважение.

Та темата си идва сама с пресните примери от сутринта и ранния следобед. Колегата добавя свои като например все по-видимия факт, че само за няколко години се е загубил напълно интересът към историята. А става дума за родната история. Не е само историята. Губи се интересът към всичко, защото уважението към знанието въобще не е на мода. Знание за какво?

В живота успяват посредствените, матурите ги взимат и слабаците, дори в празните университети вече не искат знания. Поколението Z въобще не почита остарелия принцип „ за лудо работи, за лудо не стой“.

Прагматици са и не трупат интелектуални излишество. Затова училището е място, където просто трябва да вземеш. Диплома, с минимални усилия и по възможност без да оставяш много емоция, време и енергия. След като знанието не е ценност и училището не е храм. То е масова услуга, която се полага. Усещането, че то е длъжник отдавна е изпепелило уважението към институцията. Училището има правила, писани сякаш за да се нарушават. Правила, които се опитват да приобщават вместо да респектират. И кой уважава правила, ако не плашат?

Ако няма уважение към институцията и правилата, как да има уважение към учителите. Поколението z не храни доверие към своите учители. То ги счита за виновни за всеки неуспех, за всяка ниска оценка, за всеки изпит. Учителят отдавна не е служител в храма, той е персонал, който обслужва масовата услуга.

С колегата отдавна сме прозрели, че училището страда от опасна липса на уважение. Нямаме разногласия, че реформата няма да успее ако не работи в тази посока. Даваме си сметка, че нашето учителско поколение загуби битката с чалга културата, но и не направи достатъчно за да се противопостави. Руши се лесно, гради се бавно. А без четирите опори на уважението (към знанието, училището, правилата и учителите) образованието ще продължава да бъде евтин продукт, който се полага наготово вместо да се трупа с усилия.

Нищо няма да стане лесно и бързо. Трябва да се променят много неща. Държавната политика, обществените нагласи, училищния мениджмънт, учителството. За това са нужни нови хора – по цялата вертикала на управлението и в класните стаи. А по ирония на съдбата някои от тях ще бъдат от това прословуто z поколение.