Невиждан ремонт по пешеходната зона на Ловеч. Отдалеч изглежда сериозно, отблизо андрешковско. Нормално е ,когато се напъваш да постигнеш с минимум следства максимум популизъм. Според анонса фирми поправят безплатно, а общината осигурява материалите. Точно в материалите е гротеската. Разходете се пред Виенската сладкарница и ще видите шедьоври на апликационното изкуство. Парченца плочки, залепени като пъзел в нещо като цялостни фигури. Веднага ми хрумва въпросът, толкова ли е обедняла общината, та не може да намери пари за 200-330 нови плочки в полза на естетиката, поне в идеалния център. Хрумва ми и отговор. Популизмът е евтин, истинската грижа доста по-скъпа. И още нещо: проблемъм не е в парите, проблемът е в главите.
Това последното го констатирах многократно по време на скорошното европейско пътешествие до Холандия. Нямам никакво намерение да сравнявам материално проспериращия Утрехт с вегетиращия Ловеч. Ще си позволя да сравня само интелектуалния размах на управите и общностите, които избират управите. И понеже не искам да досаждам ще драсна само няколко ремарка, ей така от пръв поглед и без да се задълбочавам.
Ще започна пак от покъртителния ремонт на пешеходния център. При нас центърът е всичко. Затова го лустросват, макар и с парчета и подръчни материали. Само на петдет метра в страни е чакълената улица „Стефан Караджа“, а на близкия хълм е старият градски квартал „Дикасана“, чиито улици са осеяни с кратери като от лунен пейзаж. Центърът е важен, батка, стъргалото. Плакатчето на кметчето. В Утрехт няма център и периферия. Всичко е еднакво и перфектно. Със сигурност проблемът не ев парите, а в главите, които делят града на витрина за показване и периферия за самооцеляване. Всички плащат еднакви данъци, но малцина живеят на стъргалото.
В Холандия реките са навсякъде. В много случаи ги приемат за канали, които опасват на длъж и шир всяко населено място. Поддържат ги безупречно. Почти всеки ден виждах баржи, които събират боклуци от каналите. В Ловеч водата едефицитна, а реката тъне в мръсотия и избуяла растителност. Моля ви се проблемът пак е в главите, защото настоящият хал събира десетилетие нехайство.
Разказаха ми, че преди година футболният отбор на Утрехт почти фалирал. За да му помогне местната община купила стадиона за колосалната сума от 400 млн. евро и го продала на тима за символичното 1 евро. Така съживила местната спортна гордост. В най-туристическите части на Ловеч са руините на халите и Люспата. Шансът да бъдат спасени е общината да ги купи обратно от нехайните собственици. Проблемът отново е първо в главата, а после в парата. Защото средствата за тяхното откупуване са съпоставими с похарченото за водни сцени и други проектни идиотии.
Имахме късмета да видим ултрамодерен музей под катедралния площад на Утрехт. Две хилядолетия история, представени с артефакти и наслагване на компютърни модели. Ловеч има почти хилядолетна крепост, където е сключен мир с национално значение, но вместо да разказва история го отбелязва с лекоатлетически бягания. Проблемът пак е в главите, зящото за да потърсиш пари за нещо първо трябва да осъзнаеш стойността му. А за това е нужен малко повече сив материал зад челото.
Мога да продължа паралелите. Подбрах такива, които се виждат от пръв поглед. Бедността не е орисия, тя е избор. Защото проблемът е първо в главите. Когато главите на управниците са изпълнени с грижа и добри намерения, общностите процъфтяват. Когато в тях дрънкат мисли за далавера и лични облаги, плочките на стъргалото са кърпени, реките са мръсни и обрасли, историята се руши безвъзвратно
Проблемът настина е в главите. Пълните глави пълнят джобовете на общността. Празните глави изпразват градовете.
не само в главите е разликата
Ами изберете пак същия кмет.
А Вие не сте ли от Ловеч? И ако сте от града няма ли да гласувате, а ще чакате другите да свършат работата?
Хубавичко коментарче…за пореден път
Разбирам шокът, който сте преживели сблъсквайки се с това тук след онова там. Нека не забравяме, че онова там са си го направили те -това тук също си е наше дело. И вместо да бягаме там наготово, може да вземем примера и да го приложим тук. Въпроса е след толкова години на повсеместно падение, дали ще имаме куража да започнем да градим, дали ще продължим по старому или ще продължим да бягаме