Иво Райнов

Днес няма да разказвам кого и на какво съм научил в Езиковата. Днес ще разкажа на какво ме научи Езиковата. Като човек пропуснал да порасне в тази гимназия, не познавах опияняващата емоция на общността и преди съдбата някак заговорнически да ме прати на хълма като неопитен учител, скоро изпълнил крехките двадесет и седем години. В началото имах чувството, че съм попаднал на грешно място. Почти никой от колегията не говореше с мен.

Струваха ми се толкова високомерни преди да науча, че са преценявали дали имам качества за това училище. И въпреки, че с годините с повечето се сприятелихме научих първия урок- да се старая да подавам ръка на младите колеги още с пристигането им. Поглъщах на порции традицията – феста, празникът, бягството. Започнах да разпознавам общността в тяхната емоция. Училище, което живееше със своя динамика. И онези незабравим първи деца, с които се срещнах. Погледът им беше пълен с жажда. Научих се да чета в очите им. Очакване, интерес, после съгласие, доверие любов.

Част от магията на тази гимназия бе в непонятното за мен единение между учители и ученици. Чудех се какви ли качества трябва да притежаваш за да спечелиш тези деца. Тогава все още не знаех, че Езиковата не признава безразличие. Или се предаваш пред духа, или оставаш като „мъгъл“ в нейната общност. Духовен сирак в една пълна с любов къща. Аз се предадох и по вените ми тръгна заразата. По пряк път до сърцето няма. Докато духът нахлуваше във вените , започнах да разбирам непонятните неща. Че фестът не е просто емоция, а еманация на свободата. Че празникът не е носталгия, а преклонение пред щастливо преживните мигове на хълма. Пиесата не е забавление, а единение на випуска. Духът на Езиковата е сложна рецепта. И колкото и да крият съставките, духът започва с любов.

Точно на любов се научих в Езиковата. Някога скрита, друг път явна. Научих се, че любовта и духът не са даденост. Те се създават. Разбрах, че духът не е хълм, стара сграда, изтъркани стълби или пансион, пълен с тайни. Той е лица, останали завинаги в спомените ни. Лица на приятели, с които сме разменили сърцата си. Лица на учители, които са открили, окуражили, вдъхнали вяра и смелост. Тези, които толкова пъти са били майки и бащи, далеч от къщи. Лицето на прекрасната жена, която всяка сутрин ни поздравява на нашия език. Лицето на усмихнатия добряк, който всеки ден срещаме на входа. Тогава разбрах, че за да остане любов и дух трябва да „доливаш“. Духът не е във въздуха. Той е в сърцата, думите и очите на тези, които обитават хълма. И ако искам да го има утре, трябва днешните да го видят в моите очи, да го чуят в моите думи, да усетят сърцето ми. Така онова, което бавно течеше във вените ми, ме научи на любов. Отначало плахо, после по-смело. С тази любов се докоснах до всяка стара традиция и видях раждането на нови. Научих се да създавам традиции в моите класове. И да ги съшивам с любов.

Дълго време обяснявах на неверници за духа на Езиковата. Обяснявах за магия, която сякаш е омаяла дикисанскя хълм. Докато разбрах, че духът сме всички ние. Докоснали се до магическата общност на Езикова. Научих се, че тази общност се движи от любов. Движи се от тези, които създават любов. Които са оставили парченца от сърцето си. Натрупали са цяла грамада от сърдечни късчета. Достатъчни за да изпишем една любима дума – Езикова!

Честит празник на всички, докоснали се до хълма. Честит празник на всички, оставили парченце от сърцето си!