Павлин Иванов

Месец след бруталният акт, всеки нормален човек, разбрал за случилото се с 18-годишното момиче в Стара Загора, няма как да не изпадне първо в ступор, а после в гняв и ярост. Гняв и ярост срещу всичко неработещо, нечестно, несправедливо, или почти всичко.

Днес искам да сменя фокуса. Искам да акцентирам на “почти всичко”, защото според мен, това е системното и важно.

Ще се опитам да дам и отговор на въпроса: А къде съм аз, в цялото това българско блато?

Днес, няма как някой да е изненадан от бруталността срещу 18 годишно момиче. Не е възможно политик, полицай, съдия, прокурор, журналист, продавач, чистачка, учител .. не е възможно някой да е изненадан!

Агресията, бруталността, те са навсякъде около нас. Всеки ден. И от екрана на телевизора, и от радиото, интернет медиите и социалните мрежи. Няма как да се правим (удобно), че сме изненадани от съществуването на изроди и жертви. Всеки един човек ги вижда всеки ден.

Всичката тази агресия минава пред очите ни и се превърнаха в новото нормално, с което, за съжаление свикваме. Без санкции за лошите, злите, лъжците и манипулаторите. Една част от хората гледат сейр, друга смята, че това не ги касае, докато не дойде в домът им, трета е толкова самодостатъчна, че живее в друга вселена.

А злото, то си се развива. Спорадични опити да бъде спряно, водещи до неуспех.

Хора следват фашизоидни лидери. Възхищават се на главорези, побойници, трафиканти, изнасилвачи .. Добро и зло при тях изобщо не се вписват в плановете им за разсъждение.

Едно, две, много поколения деградация на всяко едно обществено ниво.

И не, няма как днес някой да е изненадан!

 

Първо, институциите и политиците

Заради своите собствени разбирания, шефовете на полиция, прокуратура, съд, характерно мълчат и винаги вървят след събитията. Едва когато се образува вълна от справедливо, разбираемо, човешко недоволство и обществен гняв, намират по някакъв начин “сили” да излязат пред медии и общество и да се опитват да говорят.

Много, много късно!

Мълчанието, самодоволността, самодостатъчността, живота в свой собствен уреден свят, правят тези началници непригодни да служат. Да служат на справедливостта, закона и собственият си народ. Това твърдение мога да докажа тук, в Ловеч, както и във всеки един български град. Няма разлика никъде.

Тези началници в тези системи – правосъдна и полиция, така и не обясниха на обикновения човек, неразбиращ от право, че ареста на някой престъпник НЕ Е част от наказанието.

Тези хора, така и не обясниха на никого, че огромна част от законите, приети от нискочели и неграмотни, но зависими политици, де факто, обслужват всеки друг, но нямат нито грижа, нито кой знае какво смислено и полезно отношение към жертвите на всеки тормоз.

Второ – медиите

Да, ние сме част както и от проблема, така и от решението!

Понякога не сме адекватни, понякога не сме смели, понякога не преценяване на време важността на случващото се. Понякога се опитваме да се надскочим, а понякога, силно се подценяваме.

Не сме безгрешни! Но сме и част от решенията. Без медиите, всичко остава там някъде, в жилището, на работата, там, където тормоза се е случвал и продължава. Без публичност, няма как да се промени нищо. Доказан факт. Дори и днес.

Без нашето настояване, понякога агресия към тези, които носят отговорност и взимат решения в един град, област, държава, много, много неща не биха били същите. Но все пак, носим нашата отговорност и вина.

И третият, най-важният субект, независимо дали е работник, съдия, полицай, прокурор, учител, журналист, продавач .. да, точно за всеки един от нас става въпрос!

Всеки е бил свидетел на тормоз, всеки от нас е бил на подобно място, всеки знае за тормоз и терор над жена, дете, мъж, независимо в работна или семейна среда. Без изключение!

И ако зададем въпроса към самите себе си: Какво направих в онзи случай? Реагирах ли правилно? Замълчах ли си? Нося ли вина за това?

Ако всеки от нас е искрен, ще осъзнае, че носи вина.

Личната вина винаги си намира оправдание: Кой съм аз, че да се меся! Какво да направя! То нищо няма да се случи, щото живеем в БГ. И хиляди подобни оправдания за личното ни мишкуване.

Едва, когато се надигне вълна, тогава се съюзяваме, започваме да отстояваме правата си, търсим справедливост, надигаме глас. И всичко това е добре и правилно. НО!

Не би ли трябвало да се подкрепяме ПРЕДИ поредната катастрофа? Преди поредния побой? Преди поредният брутален акт на изродщина?

И това не зависи от политиците, съдиите, прокурори, полицаи, а от отделният човек, каквито сме аз и ти.

Би трябвало всеки нормален човек да разбира, че когато медиите покажем подобен случай, очакваме нормалните хора да ни подкрепят, да заявят позиция, да се превърнем в силна общност.

Би трябвало всеки нормален човек, когато узнае за подобни случаи, да иска, а не да му се молят, да бъде свидетел за да тържествува правото, закона и справедливостта.

Не може само да се гледа сейра, изискват се действия. А там .. Там рядко сме единни и силни. За съжаление.

Защо пиша всичко това?

Защото виждам как и кога единствено работим заедно като общество. А това, далеч не е достатъчно за да живеем в света, за който мечтаем, тук, в Ловеч и в България.

Би било чудесно да помислим, всеки един от нас, как заедно да вървим напред, заедно да се противопоставяме на лошото, гадното, пошлото. Може би това е простото ключе към доброто бъдеще, различно от максимата: Всяко чудо за три дни.