Пиесата. Само в едно училище тази дума носи стотици, може би хиляди послания. Послания изречени от актьорите, послания възприети от зрителите. Няма друго училище, в което абитуриентският випуск да се разделя по подобен сантиментален начин с общността – с пиеса. Сигурно затова празникът остава все така цветен , млад и очакван.
В архивите на моята памет са повече от двадесет езиковски спектакъла. Запечатаните впечатления се презастъпват, разбъркват, изместват. Но пазят едно и също чувство – всеотдайна до пълно изцеждане искреност! Винаги съм си мисли, че на сцената нашите пораснали деца взимат най-убедителния си изпит. Сякаш театърът е късно открития любим предмет.
Гледах петъчния спектакъл и си мислех точно за посланията. Толкова много послания изречени, изиграни, подсказани, загатнати само за 90 минути. Например посланието, че сме ужасно талантливи. Блестящата игра на момичетата и момчетата не е никаква новост. Виждам я всяка година, но не преставам да се изненадвам, разпознавайки порасналите деца в една съвсем нова роля. Наистина големи, отговорни, отдадени. Влюбени в пиесата, превъплащението, традицията. Тривиално е да кажа, че всички бяха страхотни. Изиграха до последен дъх и емоция своята роля. Само по един възможен начин – по езиковски! Поредният етюд от режисьорската магия на Слава Георгиева.
Послание към тези, които може би ги нямаше, малките. Вярвам, че ще намерят време за някое от „афтърпарти“ представленията. За да усетят, че Езиковата е много повече от уморителното вечерно зубрене на думи и граматика. Да се опарят на някое огънче на пламъка, които пали душите и сърцата. Пламъкът, който ще трябва да пренесат към бъдните.
Послание към бившите, за които Езиковата е сладка, макар и поизбледняла болка. Те пак съпреживяват пиесата, както преди пет, десет или двадесет и пет години. Виждат на сцената себе си и приятелите, чуват онези аплодисменти, усещат мириса на онези времена, в които те са били традицията. Сигурен съм, че им става драго, разбирайки че всички сме Езиковата. Те, които са плакали на сцената преди години, ние които аплодираме актьорите сега или другите, които ще ни разчувстват след десетилетие.
Послание към общността, защото какво е Езиковата, ако не опази традициите си. Какво е празникът, ако не е театърът? Какво е раздялата, ако не е пиесата, с която най-големите правят своето завещание към зайците? Всяка година, на празника, езиковската общност казва с гордост „ние сме, защото яздим столетен дух и препускаме към друго столетие“!
Послание към Ловеч, че горе на хълма все още пазим духовен оазис. Поддържаме буден духът, който някога давал самочувствие на града като културна точка на България. Търсим и полираме таланти, уповаваме се на изкуството като интелектуална крепост, устояла на времето и духовните рушители.
Послание към себе си. Толкова ми се иска финалните думи в пиесата да са изречени искрено и осъзнато от младите актьори . Защото посланията никога не стигат до аудиторията, ако не са преминали през сърцето на посланика. Заради искрицата вяра, че патетиката на силните думи ще остави код в душата и съзнанието и ще трасира пътя, който да следва новото поколение. Защото границата между „не искам да живея в…“ и вярата, че „мога да променя това“ е само едно късче дързост!
Випуск 2014 изигра своята „Мисия Лондон“. Театрална мисия, като всяка езиковска пиеса, която внушава, убеждава и привлича към истински ценности. Показани от майсторската игра на талантливи момичета и момчета, докоснали непреходен дух и заредени от енергията на непоклатими традиции.