Павлин Иванов
От няколко дни особено интензивно разсъждавам по темата: Лесно ли е да си Бог в дълбоката провинция? Преди да дам своят отговор, ще ви разкажа малко за боговете, па макар и някои от тях да са малко полудели.
Боговете тук не са случайни богове! Те са доволни, недосегаеми, добре платени, стоят на „високото“ в този живот, умеят да се извисяват над живота на местните простосмъртни под градския Олимп. Понеже са малко на брой, все пак не всеки е Бог, те си звънят, правят си услуги, пият си напитките, пушейки кривите си гъзарски пури и уреждат с надменност малките си житейски проблеми. Ей така, с едното обаждане по божествената линия.
За местните богове, невъзможни неща няма!
И както се пее в една култова песен на „Шурците“, „..Кълна се, попадне ли в беда един от нас да му подам ръка …“. Вярно, че не е уточнено какво трябва да има в ръката на един Бог, но все пак, обоснованите предположения за съдържанието на шепата, са крайно малко.
Провинциалните Богове са недосегаеми. Поне така си мислят. Смятат, че никой по никакъв начин няма да им погледне в паничката, под чаршафите, на масата или в портмонето. И по правило, както подобава на всеки Бог, тяхната промисъл е безбожно правилна. Донякъде!
Тук, там или някъде си, все пак, има простосмъртни извън божията матрица. Наблюдаващи, знаещи, осведомени, готови да ударят сопата на нарочените за божества. Особено, след като извращенията на някоя божествена клика мине всякакви разумни и допустими граници.
Както подобно на всеки самозабравил се човечец, така и местните божества, не си дават сметка колко много имат да губят. Удобният трон, боголизците пърхащи около тях, дебелите пачки с божествени знаци в тях, влиянието над простият народец, но най-вече, възможността да си играят с живота на вярващите в тях.
На Олимп са свикнали да бъдат скрити над облаците. Далеко от дребната суета на обикновените малки хора. Не им е удобно да се смесват с тълпата, защото според тях си, са постигнали много, много и всяко слизане на земята, вероятно ще ги изцапа с пръските на реалността.
Боговете ни не се поддават на натиск от КОЙ да е. Не им дреме за вярващите в тях, които те самите са създали. Не искат да носят отговорност за собствените си действия или бездействия, защото се заблуждават, че са над всеки и над всичко.
Да, лесно е да бъдеш божествен в глухата провинция. Удобно е да си се представяш за такъв. Готино е да си играеш с човешките съдби. Но ..
Има едно много голямо НО!
Тъй като Боговете всъщност не са Богове, а само се смятат за такива, когато облаците се разсеят, се виждат едни посрани и оцапани гащи. Да, от тях миреше, но по-важното е, че се вижда и ще се вижда все по-ясно, точно с какво са преяли, кого са обладали, на кого са престанали. Мръсотията винаги оставя петна. Много петна. А няма химическа лаборатория, която да е измислила божествен прах изпиращ всичко.
Хей така, от нищото, се сетих за оня филм „Боговете сигурно са полудели“. За някои от тях е сигурно, за други – е само много обосновано предположение.
Но едно е ясно – Олимп, освен чудно местенце на облаги, може да се окаже и онова високо място, от което ако се изплющиш на майката земя, боли. И то много!
И накрая, няма как да не дам един съвет на боговете – да си опичат акъла, за да не се превърне в полунощ трона на Олимп в проста тиква.
А, да!
Лесно е да си Бог в дълбоката провинция! Но да, трудно е да осъзнаеш на какви пачи яйца си се насадил!
И хей така, съвсем накрая, скоро ще замирише на наакани Богове! Така ми го говорят звездите …