Кина Стойчева
В детството си обичах да стоя загледана от терасата в реката, защото тя беше пълна с живот, който ме омагьосваше. Слава богу, по наше време нямаше телевизия и целия свят сътворявахме сами.
Жабите в Осъма запяваха привечер, по-точно – в ранните привечери на най-горещите месеци. В затоплените плитчини, където течението се забавяше, водата завираше от жабоци. Най-голямата група се събираше между два крайни гьоза на Покрития мост, които заедно със свода образуваха нещо като акустична камера. Започваше се малко нестройно, но хорът бързо набираше мощ, зазвучаваше синхронно, а ехото някак омекотяваше и издължаваше музикалните фрази. Вълшебно беше. И тези играещи светлини…
Тогава си представях мъжкия читалищен хор, в който пееше и моят татко…
Много красиво звучаха. И не се биеха за женски, а се надпяваха.
От време на време някой жабок си избираше за почивка висок заоблен камък – от изтъркаляните под моста при поредното прииждане на реката. Лягаше с гръб към кОсата слънчева светлина и, лениво примигвайки, наблюдаваше във водата дребната си челяд, която се щураше около камъка.
Загребвали ли сте с шепи попови лъжички в някоя река? Те веднага започват да се блъскат в дланите, опитвайки се да се промъкнат между пръстите заедно с изтичащата вода. Усещането при докосването на попова лъжичка е много особено и деликатно. С нищо не може да бъде оприличено. Това, което се нарича кожичка на поповата лъжичка, е гладко, фино, не може да се нарече слизесто, а по-скоро пухкаво и податливо, като мехурче. Черно-кадифеният цвят привлича слънцето, така се топлят и растат бързо.
Та какво исках да кажа? А, да! – Че и в заблатените плитчини живеят щастливи обитатели.