За родителите ни, с печал ..

Павлин Иванов

Палма де Майорка. Сещате се. На снимките са пенсионери. Живи, здрави, на чаша вино. Отпуснали се, наслаждаващи се на топлото слънце, облечени в светли, хубави дрехи. Спокойни. Разговарят.

Опитах се да си представя нашите баби и дядовци на мястото на заснетите. Стана ми тъжно. Не мога да си представя майка ми, която обичам, седнала в чужда страна, спокойна, в хубав ресторант с изглед към очарователният залез, отдала се на заслужена почивка.

Не мога да си представя родителите на съпругата ми там. Въображението ми не иска да сработи и да замени германските пенсионери на Майорка с нашите баби и дядовци. Може би нямам фантазия? Може би съм прекалено ограничен и глупав?

Не си представям нашите беззъби и смачкани от живота пенсионери да си почиват. Свикнал съм да ги виждам да блъскат от сутрин до мрак. Да хранят животинките, да метат двора, да човъркат нещо в градинката.

И тази картинка никак и никак не мога да поставя в снимката! Не се вписва. Нито като самочувствие, нито като себеуважение, нито като достойни старини.

Сигурно има нещо сбъркано в мен

 

Нашите родители, нашите баби и дядовци са се трудили също  толкова упорито, колкото немските си връстници. Също толкова са заслужили да излязат в заслужена почивка, в пенсия, за да могат да обиколят света, за когото не им е останало време в активната им възраст.

С какво моята майка е по-лоша от Гертруде и Жизел? С какво?

Кога за последно сте видели на Градската градина в Ловеч или по красивата алея Баш бунар хванати за ръка, излъчващи спокойствие достолепни възрастни хора? Кога?

Кога сте виждали родителите или бабите си да се вглеждат в залеза, в звездите на небето, в Млечният път, а до тях кротко да е седнал заслужилият отдих стопанин на дома? Кога?

Кога сте чули за последно романтичният звън на кристалните чаши в дома на вашите родители, баби и дядовци?

Защо тези възрасти хора, които обичаме ходят с наведени глави, облечени в тъмни дрехи, с угрижени и уморени лица.

Кога е тяхното време за щастие? Кога е тяхното време за заслужена почивка? Кога е тяхното време за спокойствие, за четене на книги, за слушане на музика .. Боже, колко абстрактно звучи всичко това в моята България!

Знам, че пенсионерите четящи в интернет са единици. Този текст не е за тях, а за нас.

Ние, които утре ще бъдем с наведени глави, заровени в малката градинка в родното село.

Ние, които утре вместо да попиваме топлите слънчеви лъчи на Майорка, ще бършем потно чело от прежулящото слънце на нивата.

Ние, утрешните пенсионери, които ще се наливаме с домашнярка, вместо да чуваме кристалният звън на кехлибарените чаши.

Ние, които няма да имаме самочувствието и самоуважението да вдигнем поглед към залеза и звездите.

 

Винаги, когато чуете мили възрастни хора да си спомнят с умиление за Татовото време, попитайте ги – ти напускал ли родният социалистически блок? Ходил ли си на нормално място, сред нормални хора? Видял ли си, усетил ли, почувства ли там другият, различният, нормалният свят? Ако отговорите са отрицателни, подарете им от сърце кърпичка. Ще им трябва, за да бършат много сълзи – собствените си, тези на децата си и тези на внуците си.

Не им се сърдете, че не знаят нищо. Не са виновни, че са прекарали „хубавите си години“ затворени, ограничени, с превръзки на очите. Не са виновни те.

Те просто са ОКРАДЕНИ! Откраднаха им спестяванията от банките, обезцениха им парите (помните ли Жан Виденов и неговата зима?). Изчезнаха пенсионните фондове, за сметка на появили се „успели“ млади хора.

 

Аз не искам да живея повече така. Не искам моето бъдеще, бъдещето на моите деца и внуци да бъде обречено от крадливите, нагли, самодоволни, егоцентрични 33 годишни „успели“ полуидиоти на самосъжаление.

 

Аз сам не мога да спра всичко това, защото съм слаб. Ние двамата също, няма да сме достатъчно силни да променим себе си, градът си, страната си. Но заедно, с хора като теб и мен, можем да сложим точката още сега!

 

ОСТАВКА!

Никога повече крадливци на власт!

 

Уважаеми читателю, може би не съм успял да те развълнувам. Може би не съм успял да ти предам достатъчно добре какво бушува в мен. А искам да те разтърся! Да ти кажа, че ти заслужаваш много повече, дори само защото си добър и честен човек. Иска ми се да разбереш, че животът ти е единствено в твоите ръце и ако сме заедно, всичко ще бъде различно за теб, за мен, за децата ни, за нашите родители.

Пред всеки от нас има пътища. Правим трудни избори всеки ден. Иска ми се да продължим тук, в нашият Ловеч, в нашата България да се опитваме всеки божи ден да правим по нещо добро, да променим страната си и да заживеем нормално.

А, ако не успеем, летището е само на час път от тук и е винаги отворено за един друг, красив, нормален, уреден и спокоен, макар и чужд свят ..

Изход винаги има и няма невъзможни неща!