ЗА ПОСЛЕДНАТА БЪЛГАРСКА КРЕПОСТ, ПАДНАЛА ПОД ОСМАНСКО ЗАВОЕВАНИЕ И ЗА НЕЙНИЯ ВЛАДЕТЕЛ

Подбрано от Данчо Заверджиев

С падането на шишмановата столица Търново през 1393 г. под ударите на османците се предрешава съдбата на българската средновековна държава. За край на същата е прието да се счита 1396 г., когато след разгрома на рицарите на крал Сигизмунд при Никопол пада Видин, столицата на Срацимир. Отделни владетели на крепости обаче останали да се държат и някои продължавали да се съпротивляват десетилетия след това, дори до походите на Владислав Варненчик и Ян Хуниади, с надеждата за избавление и съкрушаване на османците при обединените усилия на балканските и европейските християнски народи. Едни от тях с коварство и измама, други с предателство били сломени и крепостите им една след друга покорени. Кои са тия владетели и кой измежду тях е останал последен?

Народната памет е съхранила десетки имена, забулени в романтичната мъгла на преданията и преплетени със смътни исторически известия: Радой от Мъглиш, Янко от Курт от Раковица, бан Вельо от Цепина, Гордю войвода от Кавурското кале при Девин, Георги, от Гюргювград, Радан от Вратица и много още.

Имената на други пък научаваме от случайно открити надписи, като тоя на Севаст Огнян при Боженица, до Ботевград, или от приписки и допълнения към стари книги и съчинения като това към Бориловия синодик за “Семир, Йончо, Добромир, Иваншо и всички, които воювали мъжествено заедно с тях против безбожните турци и ролели кръвта си за християнската вяра.”

Записани имена са достигнали до нас и от турски източници, на едни като верни васали с вписани в регистрите привилегии чак до средата на 15 век, на други като непримирими борци за независимост. Такива били Кралоглу Януан, укрепен, според Евлия Челеби в Костенец и Устанко Кусам, отбелязан от Едем Емин Саиди като владетел на Ловеч. Кралоглу Януан е легендарният бан Янука, защитникът на София срещу Лала Шахин паша, Устанко Кусам пък е Станко Косан от Ловеч, чието име и споменът за съпротивата и гибилта на владяната от него крепост са запазени и в народните предания. Съпоставени с писмените сведения от турските хронисти и пътешественици те ни дават основание да приемем, че Косан е последният български владетел, покорен от османците, и че Ловеч е последната твърдина над която е залязла свободата.

В съкратената Османска история, издадена през 1871 г. в Цариград на стр. 91 изрично е записано: “Ловеч, град най- късно превзет от България.” Същото убедено твърди и видният ловчанец Борис Караконовски, събирач на народни песни и предания и придружител на руския картограф Артимонович в пътуванията му из България през 1867 г. Така се приема и от редица изследователи на нашата история, засягали въпроса в съчиненията си, като проф. А. Иширков, проф. Б. Цветкова, Ив. Богданов и др. А. Иширков например като анализира известните му данни за крепостта и района, счита, че „Ловеч и ловешкото войводство” поради пресечения планински терен „били много по-късно завладяни напълно от турците и се намирали във васално положение” към султана. Бистра Цветкова пък като подчертава, че „по бойниците на ловешкото кале дълго не свалят оръжие юнаците на Кусам войвода и напрягат чиличени мишци да съхранят смъртно застрашената си независимост”, изрично заключава: „С окончателното покоряване на свободолюбивия Ловеч изчезнало и последното гнездо на свободен живот”.

Тия изводи кореспондират и с известието на Евлия Челеби, че „при завладяването на тукашните места османците претеглили много мъки и трудности, та от времето на Худавендигяр (Мурад I) дори от Завоевателя (Мехмед II), пет властелина с мъка завладели тези места.”

Дългата съпротива и задържането на крепостта Ловеч след всички останали български крепости може да се обясни както с нейната непристъпност и пресечения терен на района й, така и с гъвкавата политика на нейния владетел, който станал османски васал още след падането на Търново, със задължение да плаща ежегодно данък „от всяко венчило по един лев (бир исланле) и да дава спомагателна войска в случай на война”, но издействал ферман от султан Баязид, с който „животът, имотът и вярата на българите по всичкото войводство” се гарантирали. Султанът в този ранен период от формирането на османския феодализъм имал интерес да прави васали местните владетели и да ги изважда от редиците на неприятелите си, но използвайки затрудненията му, те често се отмятали от него и му създавали „много мъки и трудности” както съобщават за Ловеч Евлия Челеби и Емин Едем Саиди, та се наложило пет султана да бъхтят войски докато завладеят окончателно крепостта и с нея да сложат край на завоеванията на българските земи.

 

Кога точно е станало това?

Относно годината на окончателното падане на Ловеч като последна българска крепост има различие сред авторите, занимавали се с въпроса, базирано на различието в източниците и на различното им тълкуване.

Традиционно е становището на Б. Караконовски, базирано на Едем Емин Саиди14 и допълнено от свежи местни предания, слушани от автора през 60-те години на XIX в. Според него, през 1393 г. баязидовият син Сюлейман челеби, след падането на Търново обсадил Ловеч, но не успял да го превземе и започнал преговори. Те завършили с издаването на споменатия вече ферман от султан Баязид I, който турците често нарушавали. Най-после около 1474 г. вече по времето на Баязид II те нападнали крепостта и въпреки ожесточената съпротива, в която загинал самият предводител Синан паша, подпомогнати от предателството на двама първенци, я превзели. Според това становище излиза, че Ловеч се е държал цели 80 години след падането на Търново чак до времето на султан Баязид II. Тук има явна грешка. Султан Баязид II е дошъл на трона в 1481 г., т.е. пет години след посочената дата, поради което последната не е вярна, освен това малко вероятно е турците да са търпели един непокорен полунезависим владетел цели 80 години след падането на Търново и 20 години след превземането на Цариград.

По-малко популярно е становището, базирано на съобщението на Евлия Челеби, според когото „градът Ловеч бил завладян най-напред през 720 (1320) г. по времето на Худавендигяр хан (Мурад I). Негов завоевател бил Михал бей. След това пак паднал в ръцете на неверниците и в 807 (1404- 1405) г. с таланта на султан Баязид I отново бил завладян, но при завладяването му били претеглени много мъки и трудности.” Според това становище крепостта била завладяна още от Баязид I и се задържала едва десетина години след падането на Търново. Тук също има очевидни грешки. Съвсем произволно е твърдението, че първият завоевател на Ловеч е Мурад I и то 40 години преди встъпването му на престола. Мурад I се е възцарил в 1359 г., а в 1320 г. султан е бил още дядо му Осман, който никога не е минавал в Европа. В Балканския полуостров османците навлизат едва след 1354 г.16 Погрешно е и посочването, че в 1404 г. Баязид I завладял за втори път Ловеч, тъй като този султан е бил две години преди това разбит и пленен от Тамерлан и умрял в плен. В пълно противоречие са тия твърдения и с казаното от същия автор само една страница преди това, че за завладяването на Ловеч и околността му воювали пет властелина „от времето на Худавендигяр (Мурад I) дори до Завоевателя (Мехмед II)”. Евлия Челеби е черпил сведения за своя пътепис на място и навярно в средата на 17 век в Ловеч преданието още е помнело имената на владетелите и събитията, като точността на годините естествено не е можело да съхрани. Интересно е да се отбележи, че Мохамед II се сочи за покорител на Ловеч и от Хаджи Калфа, който пише, че Ловеч, „е превзет на 866 (1461- 1462) г. от Мохамед завоевателя”, т.е., че крепостта е просъществувала 65 години след падането на Търново.

Явно и у тримата турски автори данните относно годината на окончателното падане на Ловеч са противоречиви и несигурни. Те могат да се използват само при внимателен анализ и съпоставка с историческите събития от онова време. Това е било забелязано още от А. Иширков, когато е редактирал и публикувал през 1930 г. съчинението на Караконовски и е привел за съпоставка и съответните пасажи от съчиненията на Евлия Челеби и Хаджи Калфа. Поставяйки достоверността им под съмнение той заключава: „Не може да се дойде до едно сигурно известие, кога е покорен окончателно Ловеч и ловчанското войводство… Едно е сигурно, че са били много по-късно завладени”. Под черта обаче добавя: „Много е вероятно да е превзета Ловчанската крепост от турците по време на Владиславовия поход в 1444 г.”

Това предположение на Иширков е логично и правдоподобно. Владиславовият поход и битката при Варна през 1444 г. е преломен момент в историята на балканските народи и на османската държава. Всички сили за една антиосманска коалиция вече били хвърлени и всички надежди за разгром на завоевателите били помрачени. Укрепил авторитета и властта си, султанът предприел разправа с подпомагалите християнската армия, а те не били малко. Още при първия поход на Владислав и Хуниади през 1443 г. една голяма българска конна група била използвана за авангард при настъплението от Ниш към София. За нея Б. Цветкова предполага, че се е състояла от ония, „които под една или друга форма участват в помощните корпуси на османската армия”, а това са били именно васалите и привилегированите селища, каквото е бил и гр. Ловеч. При похода през 1444 г. пък масовото движение в подкрепа на сборната християнска армия било толкова голямо, че след разгрома при Варна, за да избегнат гнева на султана, 12 000 българи преминали във Влахия. Стабилизирал властта и авторитета си след победата при Варна Мурад II не се е забавил да ликвидира всички дребни васали и вероятно тогава Ловешката крепост е била обсадена и превзета. До това време на организирана българска съпротива Ловеч не е бил завладян от османците, тъй като е последната задържала се българска крепост, но след тази година на прелом вече не е можел да продължи своето свободно съществувание. Това становище напълно се споделя от Иван Богданов, който пише: „След това събитие (битката при Варна в 1444 г.) централната турска власт прави сериозни изводи за опасностите, които могат да връхлетят върху империята както от запад, така и от изток. Незабавно са ликвидирани оставените под охраната на някои полунезависими господари крепости, като Ловешката например, дето се подвизавал войводата Станко Кусан.” Към това време е склонна да отнесе края на Ловешката крепост и Б. Цветкова, макар че изрично не го назовава.

Освен гореизложените съображения, ние ще се помъчим да намерим подкрепа за тезата, че Ловеч е паднал под османска власт в 1444 г. и в изоставените като несигурни сведения на Е. Саиди и Е. Челеби. Посочените в техните съчинения години ние приехме за грешни и това е така, но ако се вгледаме в цифрите (1474, респ. 877 и 1404, респ. 807) и ги сравним с приетата от нас цифра 1444, респ. 847, ще забележим, че разликата е само в цифрата на десетиците. При това положение може би се касае за грешка при изписването или при преписването на съчинението, което в оригинал може би е имало вярната година. Това е напълно допустимо като се има предвид, че посочените съчинения са били писани на ръка и между различните преписи и редакции са допускани съществени разлики. За пример ще посочим, че в цитирания от нас пасаж на Е. Челеби за първото превземане на Ловеч публикуван под редакцията на С. Димитров27 е посочена годината 1320, респ. 720 от егира, но в публикацията на същия пасаж от А. Иширков28 годината е 1349 от н.е., респ. 750 от егира. това се дължи на различните редакции и преписи от това съчинение, послужили за база на двете публикации, така както е посочено в тях.

Ако Ловеч е паднал през 1444 г., как да си обясним тогава назоваването на султан Мехмед II като негов покорител, като знаем, че той е бил на престола от 1451 до 1481 година? Тази на пръв поглед несъобразност се изяснява като се взема предвид, че този султан е идвал два пъти преди това на престола, още приживе на баща си и вторият път това е станало именно след битката при Варна през 1444 г. Може би именно той след оттеглянето на баща си е ликвидирал последната българска твърдина и името ум е останало запаметено като на пети султан, който е воювал за окончателното покоряване на Ловеч.

Накрая, след като бе изяснено, че Ловеч е последната българска крепост, завоювана от османците чак през 1444 г., нека кажемняколко думи и за самото завоюване, така както то е предадено въз основа на данни от Е. Саиди и според народните предания, записани от Б. Караконовски. Настъплението срещу града се ръководело от някой си Синан паша и решителните сражения станали извън крепостта „на полето под табахните”. Там на една могила в сражението паднал самият паша и тя по-късно се наричала Синанова могила (Синан паша тепеси). Въпреки това, обаче превъзходството било на страната на османците и защитниците на Ловеч се затворили в крепостта, като над крепостната врата закачили на върлина като знаме фермана на султан Баязид, който гарантирал независимостта на града. Надежда за спасение обаче нямало. Разнасяли се слухове за обреченост на крепостта, появили се предатели, които искали да спасят кожата си за сметка на другите. Двама от тях посочили скрития проход, по който крепостта се снабдявала с вода и турците проникнали в нея. Тогава „войводата Кусан като видял вече, че няма възможност за съпротива, в една нощ с няколко самоотвержени и отчаяни другари се спуснали с въжета от крепостта и станали хайдути по горите.

Според народното предание и запазените народни песни, които се свързват с името на „последния полунезависим владетел на Ловешката крепост” Косан станал войвода на дружина и по този начин застанал като крайъгълен жалон между две епохи в нашата история: епохата на борба за независимост, водена от последните владетели на феодална България и епохата на хайдутството, ширило се по българските земи чак до края на робството. „Историческата традиция – казва Б. Цветкова – представя последният защитник на крепостта Ловеч Кусам войвода, като вожд на 300 непокорни юнаци, които дълго бродят из този край и водят борба с неговите господари.”

 БОРИС ИЛИЕВ

БЕЛЕЖКИ:

1. Б. Цветкова, Хайдутството в българските земи през XV-XVIII в.С., 1971, с. 28; С. Димитров, К. Манчев, История на балканските народи, С., 1971, с. 95.
2. П. Делирадев, Принос към историческата география на Тракия, ч. I и ч. II, С., 1955; В. Дечев, Миналото на Чепеларе, ч. I, С., 1928; И. Георгиев, Град Враца, (принос към историята му), СбНУ, т. XX, 1904 г.
3. П. Мутафчиев, Боженишкият надпис, Сп БАН, XXII, 1922, с. 94.

4.Ив. Дуйчев, Из старата българска книжнина, т. II, С., 1944, с. 177-182.

5. Б. Цветкова, Турският феодален ред и българският народ, С., 1962, с. 6.

6.Д. Гаджанов, Пътуване на Евлия Челеби из българските земи през средата на XVII в., ПСп XXI, 1909 г., с. 706; Б. Караконовски, Превземането на Ловеч от турците в 1474 г., сб. Ловеч и ловчанско, кн. II, С., 1930, с. 96.

7. История на България, ч. I, С., 1961, с. 243.

8.Б. Караконовски, ч. съч., сб. Ловеч и ловчанско, кн. II, С., 1930, с. 96.

9. Б. Караконовски, цит. съч., с. 100.
10. Пак там.
11. Б. Цветкова, Паметна битка на народите, Вн, 1969, с. 10; Героичната съпротива на българите против турското нашествие, С., 1960, с. 66

12.Евлия Челеби, Пътепис, С., 1972, с. 54.

13.Б. Караконовски, цит. съч., с. 98.

14.Съчинението на Саиди, озаглавено „Хакикат теизи мукадем султан Баязид” е ползвано от Караконовски в Цариград през 60-те или 70-те години на миналия век, когато той е бил чиновник в руската царска легация. За съжаление то не ни е достъпно за непосредствено ползване и анализ.

15.Евлия Челеби, Пътепис, с. 55.

6. С. Димитров, К. Манчев, История на балканските народи, с.         17.

17.Мустафа бен Абдулах хаджи Калфа, Румелия и Босна,        Архив за посел.

проучвания, ч. I, 1938, кн. I, с. 91.

18.Съчинението на Б. Караконовски, написано през 1897 г. е със заглавие „Възпоминание и исторически бележки за Ловеч”. То се е съхранявало в ръкопис в градския музей. От ръкописа Иширков е подбрал и публикувал само частта, която според него „заслужава пълно внимание”. Вж цит. съч., с. 96.

19.Сб. Ловеч и ловчанско, кн. II, С., 1930, с. 100.

20.Б. Цветкова, Паметна битка на народите, с. 261.

1. …
2. Б. Цветкова, Хайдутството в българските земи, с. 28, с. 76.

23.С. Димитров, К. Манчев, История на балк. народи, с. 95.

24.И. Богданов, Въстаници, С., 1969, с. 36; Хайдути, С., 1967, с. 87.

5. Б. Цветкова, Паметна битка… с. 10; Хайдутството в бълг. земи, с. 27 и с. 28.

26.С. Димитров, Предговор към Евлия Челеби, Пътепис, С., 1972, с. 8 и 16.

27.Евлия Челеби, Пътепис, с. 54.

8. Сб. Ловеч и Ловчанско, кн. I, С., 1929, с. 117.
9. Г. Димитров, Княжество България, ч. II, Ид 1896, с. 48 и 49; Б. Цветкова, Паметна битка…, с. 259.

30.Имената на родовете им, Панчовци и Генчовци, се помнели и носели белега на народното проклятие до Освобождението.

1. Б. Караконовски, цит. съч. с. 99; И. Богданов, Хайдути, с. 86.

32.Б. Цветкова, Хайдутството в бълг. земи…, с. 27.