Иво Райнов

За четвърт век съм работил със 144 колеги. Огромна част от тези учители са далеч над Христовата възраст и имат пълнолетни деца – 183 общо. От тях само 4 са поели факела на преподаването от своите родите!

Още двама-трима се опитаха за кратко, но избраха друго поприще. Не е ли шокиращо, че едва 2% от децата на моите колеги са поискали да бъдат учители? Повярвайте изборът на всяко от тях е повече от осъзнат. Защото са пораснали с майка, която между домакинската работа е проверявала купища тетрадки или контролни, обмисляла е утрешния урок, водила е късни вечерни разговори с недосетливи родители.

Напускала е по спешност дома, когато в утрото, свободно от часове са я викали по спешност в училище, защото питомци от нейния клас са сътворили някоя щуротия. Прибирала се е смачкана от назидателната лекция на някой директор или унизена от претенциите на посетил я родител. Виждали са огромните психически усилия на своята майка за да контролира учебния процес и многолюдния клас и неуважителното отношение на учениците към нея. Децата на учителите намразват професията на своята майка. Професията не е династична като правото или медицината, защото не носи и една трета от техния авторитет и обществено уважение.

Абсолютно вярно е младите хора не искат да стават учители. Да у нас социалния авторитет се мери по заплащането, но това не е най-големият дефицит на професията. На учителят му липсват свобода и уважение. Много вода е изтекла от времето, когато даскалът е бил сред първенците на селото. През последните десетилетия общество и държава рушат авторитета на учителя и принизяват професията. Как да обясним дръзкото, невъздържано и агресивно отношение на ученици към техните учители. Не е вродено, култивирано е. В семейството, в обществото.

Преди десетина години ученичка, изненадана от разностранните ми познания ме попита как съм станал учител като знам толкова много. Момичето беше расло с убеждението, че учителите са някакви лузъри, с интелектуален потенциал, адекватен на ниския им социален статус.

Разказвал съм как в първите години на моята учителска кариера пиян господин ме попита какви пари владея. Когато му казах, че съм учител издаде стон на съжаление и побърза да се отдалечи, като да съм прокажен.

По време на учителската стачка със стотина колеги блокирахме възлово кръстовище в Ловеч като двадесет минути непрекъснато пресичахме пешеходната пътека. Направихме клип и го публикувахме в интернет. Всички коментари бяха критични, а най-лаконичният гласеше „баси добитъка“.

Чували ли сте ученици в свои разговори да наричат учител „овца“, „крава“, „глупачка“. Аз съм чувал. Това отношение, дали не е дочуто някъде – вкъщи или обществото. Помните ли манипулативното отношение на медиите към учителите по време на стачката? Мислите ли, че в последните дванадесет години нещо се променило? Колко пъти са показвани успели учители, новатори, влиятелни педагози? Има такива репортажи, но са редки и мимолетни. За сметка на раздухваните скандали с агресивни, корумпирани или съгрешили колеги.

Унижаването на учителя започва от министъра, който нарече справедливия му гняв „седянка“. Продължи през председателя на Комисията по образование в Народното събрание, която на първото обсъждане на предстоящия за приемане закон сърдито беше разпитвала за имената на колегите, позволили си да и задават дръзки и неудобни въпроси. Завършва с експертите, които посрещат гневно всеки опит на обикновен учител да дава предложения за промяна в нормативната база. Моя колежка, която имаше неблагоразумието за година да приеме задълженията на експерт по обществени науки, трябваше срочно да напише имената на моя милост и още няколко колеги, които сме си позволи да критикуваме предложената от министерството учебна програма. Министерството не уважава учителите си. Какво да очакваме от обществото. Е как децата да искат да стават учители, когато усещат общественото пренебрежение към професията.

Учителят няма свободата да бъде истински учител. Приетият преди няколко години закон сполучливо го нарича „педагогически специалист“. Умът на учителят е обсебен от справки, таблици, срокове. Ръцете му са завързани от наредби и изисквания, които едва ли не определят поведението му всяка минута. Усъвършенстването на учителя е опорочено от търгаши, които имитират квалификации. Учителят е чиновник, който прекарва по-голямата част от времето в попълване на документация, размяна на електронна кореспонденция с началства или родители, събиране, обработване и представяне на никому ненужна статистическа информация. Дори не може да възпитава по човешки, защото бюрокрацията му е предписала безброй теми за интеркултурно, здравно, екологично, икономическо възпитание.

За човешка тематика са оставени 3-4 часа, които и без друго ще се изгубят заради празници или чрезвичайни щения на министерството. Но всичко е точно. Да живее бюрокрацията. Учителската професия изисква жив контакт, доверие, опознаване, симпатия. Учителят е жив инструмент, който трябва да има свободата да избира най-доброто въздействие. Свободният обучава и възпитава, чиновникът е зает да изпълни формалните предписания. Защото от тава зависи днешната диференциация и утрешното атестиране. Е как си представяте една млада и креативна душа, затворена в тези пранги?

Стигнахме и до заплащането. Увеличаването на заплатите е като извинителен акт на една гузна държава. С увеличените заплати няма да се изкупи греха от разрушавания с години учителски авторитет. Нито ще върнат уважението към личността на учителя, най-много да запалят завист в други съсловия.

Не знам и в чия глава е хрумнала идеята, че афишираните заплати ще мотивират тълпи младоци да хукнат към училищата.

Наскоро млад колега ми каза, че задоволителната стартова заплата за начинаещ специалист трябва да е около 1500 лева. Никак не съм учуден, защото младежът мери статуса си с връстници, които работят други професии. Много често изискващи значително по-ниска квалификация.

През това лято в нашата гимназия напуснаха две млади момичета с отлични качества и безспорни перспективи. Малкият, монотонен град отегчава младостта. Тя иска разнообразие, развлечения, среда. Десетилетната държавна политика на безразличие към угасващия икономически живот в малките градове ги превръща в застаряващи общности.

Как се задържат млади специалисти в подобна скучна среда?

А такива са огромна част от българските градове, където тепърва ще има огромен недостиг на учители, защото възрастната генерация рано или късно ще си отиде, а млади попълнения трудно ще дойдат.

Тази година не достигат 4000 учител. Не след дълго ще бъдат двойно повече. Само със заплати този проблем няма да бъде решен. Достатъчно млади учители ще има тогава, когато професията получи истинско обществено уважение, а младият учител се чувства свободен да реализира идеите, с които да учи и възпитава. Едва тогава младите хора ще се почувстват престижно в избора на учителска професия. Дано осъзнаването на тези прозаични факти не ни отнеме живота на едно цяло поколение.