Иво Райнов от Загреб, Хърватска
Наближава полунощ, а района около Загребската арена (съвсем близо до хотела ми) е неспирно огласян от мощни песни. Няма да се спи. Няколко часа след финала десетките кафенета наблизо са препълнени от щастливи хора. Бирата се лее неспирно, песните също.
Тук трудно можете да срещнете човек, който да не е облечен в червено-бялата фланелка на ватрените. На всяка трета тераса или прозорец гордо е разпънат националния флаг. Клаксони пронизват тишината, а от колите се веят флагове. На всеки час над центъра политат фойерверки.
Да, наистина всички са щастливи.
Никой не е тъжен от загубата. Разбират, че са постигнали нещо грандиозно – вицешампион на планетата със златна топка за Лука Модрич. Тези хора са различни балканци. С европейска аристократична жилка. Заради австро-унгарското влияние.
Моля не сравнявайте радостта им с нашето американско лято. Те го постигнаха още през 1998. Но не спряха да градят и развиват. Затова 20 години по-късно играха финал. В тази страна наистина правят всичко различно. Затова и във футбола, и в икономиката им дишаме праха.
Шумът от прозореца ми напомня, че тези едва четири милиона души имат пълно право да се радват и гордеят със себе си. Само празния ми станах не е съгласен. Оказа се, че в следобеда на финала никой в Хърватия не работи. Нито магазини, нито ресторанти. Само кварталите кафенета, които предлага единствено бира и спиртни напитки. И разбира се инжектирани с адреналин песни.