Разказва Маргарита Иванова

Днес, от дистанцията на времето, съжалявам, че не помня, а и не съм си записала датата и годината на тази  щастлива среща с големия български естраден творец –  Емил Димитров. Тогава  нямаше мобилни телефони, нямаше интернет.

През 80-те години на миналия век със съпруга ми обичахме да почиваме на море в курорта “Златни пясъци”. Тогава крайбрежието не беше толкова застроено, както сега и плажовете бяха спокойни и чисти. В курорта, освен знаковия “Интернационал”, имаше още десетина-петнайсет  по-малки хотела, в които почиваха повече чужденци.

И така, в този тих, спокоен и слънчев предиобед си почивахме на централния плаж пред “високия хотел”, както му казвахме. Аз на дюшека с любимо списание, мъжът ми на шезлонга със сутрешните вестници. Бяхме съвсем близо до морето , пред нас се разхождаха почти до  водата плажуващи. Тази атмосфера на спокойния, приглушен шум от плисъка на  вълните се допълваше от тихия говор на чужди  езици и аромата на  плажни масла.

По едно време от близките чадъри наскачаха и се изправиха хора, личеше, че са българи, които с радостна изненада гледаха към самия бряг пред нас. Станахме и ние и докато мъжът каза “о-о-о, Емо!”, а аз попитах “кой” видях самия него  – Емил Димитров.  Той от своя страна съгледа съпруга ми и се провикна:

–  О-о-о, сержант Иванов, ти си тук? – и се насочи към мъжа ми.

Последваха “здравей”, “здрасти” и лека мъжка прегръдка с потупвания по рамената. Емил беше с голяма шапка “сомбреро” и пъстра шарка риза, от чийто голям джоб надничаше миниатюрно живо марково кученце. На около половин метър от него се спря мъж, който явно го придружаваше.

  • Ами, хайде да се видим! – посочи Емил отсрещния открит бар на плажа.

Поканиха и мен, но прецених, че те има какво да си говорят, благодарих и  останах под чадъра. Тримата тръгнаха  към бара ръкомахайки възбудено и радостно.

Навремето още след уволнението си от редовната две-годишна военна служба / 1958-1960 г./, когато веднага  се оженихме, съпругът ми разказваше, че служил заедно със сина на факира Мити, който изнесъл представление пред войниците. А на един войнишки фестивал по художествена самодейност Емо, така му казвали всички,  изпял  своята песен “Нашият сигнал”, обрал овациите  и се класирал на първо място. Последвали други фестивали , песента “Сбогом Мария” и отново той на  първо място.

През 1960 г. Емил Димитров дебютира  на концерт с песента “Арлекино”, изпълнявайки авторската си песен акомпанирайки си с акордеон, а през 1965 г. издаде първата си дългосвиреща плоча, която веднага си купихме.

Свирехме си с  уста “Нашият сигнал”, “Сбогом Мария”, а и цял живот сме си припявали и слушали  неговите многобройни песни – обичаме “Моя страна, моя България” и не пропускахме появяването му по телевизиите, слушахме записите по радиата, следяхме концертите му, “Златният Орфей. Съпругът ми се интересуваше много от музикалното израстване на Емил Димитров, четеше почти всичко за него, радваше се и се възхищаваше на успехите на големия творец – естраден певец, музикант и композитор, чийто албуми са продадени в 65 милиона копия  в цял свят. Това го знае вси негов почитател.

Срещата  на мъжа ми с Емил Димитров в бара продължи около 40 минути.

  • Все си е същият!  Отиде да се подготви за концерта довечера! – каза

радостен  мъжът ми, връщайки се на плажа и подавайки ми  два билета, подарени  от Емил.

На въпроса ми “какво си говорихте” ,  мъжът ми отговори:

  • Смяхме се много, разказвахме си разни случки от казармата, за  които

се сещахме. Колко отдавна беше и колко млади бяхме, спомени, спомени…

Почти през целия ден си говорихме за Емил, колко много е постигнал, колко е известен не само у нас, но и в чужбина. Вечерта, на сцената на препълнения Летен  театър отново се насладихме  на музиката на Емил Димитров с неговия прекрасен баритонов глас, извиквахме го многократно “ на бис” заедно с възторжената публика. А той, артистичен, засмян, обаятелен, поемаше букетите цветя и раздаваше на публиката  въздушни целувки!

Такъв видяхме за последен път на живо Емил Димитров, когото европейската преса наричаше “Франк Синатра на Изтока” и който за нас си остана приятелят от войнишкия живот, най-обичаният музикален творец на нашата естрада и голям българин!

Преди тринадесет години съпругът ми  си отиде от този свят през 2009 г., затова аз разказвам за тази наша неочаквана и  незабравима среща с Емил Димитров.

Маргарита Иванова