Иво Райнов
Преди девет години месец октомври беше особено страстен. По това време беше разгара на учителската стачка. Знаменити четиридесет дни, които не се забравят. Понякога с колеги се връщаме в спомените от онова време. Всички говорят с носталгия и със съжаление като за нещо хубаво, но някак изгубено. Всяка година пиша нещичко за онези славни дни. За да не ги забравяме. Защото това са дните на най-голямото достойнство, проявено от учителя през последните десетилетия. Колкото повече се отдалечавам от онези дни, толкова по-драматично ревизирам оценката си за резултата от най-голямата стачка в новата история на България.
Имах изключителния късмет да изживея стачката като председател на стачния комитет в моята гимназия и деен участник в общинския щаб. Ежедневно виждах как една разединена маса от индивидуалисти със силно собствено мнение, подобно на всеки балкански интелектуалец, се превръщаа в солидарна общност. Дни, в които колегите ставаха приятели, споделяха мига, радостта и болката, помагаха си с дребните препятствия и съвместно бореха големите проблеми. С годините разбирам, че най-големият успех на стачката бе небивалата учителска солидарност. Това, че хиляди хора дишаха, мислеха и действаха заедно. Парите за заплати детонираха недоволството, но се оказаха вторичен резултат. Всъщност процесът на поетапно повишение на заплатите бе отприщен именно на тази стачка. Струва ми се, че това е единственият устойчив резултат, който продължава да се случва и до днес през определени периоди от време. За съжаление мисля, че загубихме много повече.
Парите не са всичко. През есента на 2007-ма издържахме 40-сет дни без пари, но бяхме със сити души и учестени сърца. Имахме чест и достойнство в излишък. Всички. Колко от тези ценни качества успяхме да запазим? Колкото повече се отдалечаваме от стачката, толкова по-често виждам пречупени хора и чест, загъната в страх. Разединяват ни, изкушават ни, купуват ни. В дните на стачката бяхме респектиращи. Само за четиридесет дни успях да видя страх или неудобство в поведението на президент, министър-председател, министри, шеф на инспекторат, директори. Днес виждам страх в очите на учителите, когато се изправят срещу горепосочените. Тогава бяхме фактор, сега сме миманс. Бяхме дръзки, днес страхливи. Вместо обяснение чувам оправдания. Даниел Вълчев направил реформа, с която дал правомощия и сила на директорите. А какво се случи с нашата сила, която заливаше километри по софийските улици и площади? Истината е , че девет години ни отнемат инициативата. Ние безучастно се съгласяваме.
Загубихме солидарността, най-плашещото оръжие ва четиридесетте бунтовни дни. Затваряме проблемите си в предметни гилдии, училищни общности, синдикални анклави. Като в консервни кутии. Рано или късно опираме до едни и същи проблеми, реагираме едва когато ни боднат. Като амебите. Прочетох стотици критики към новия закон, изумително сходни. Не чух за нито една солидарна проява на отпор или коригираща критика. Иззеха ни изконни правомощия. Друг ще ни одобрява учебниците, стратегиите, ще ни казва как да се отнасяме и да учим децата. Иззеха ни ги на всички. Изолираните случаи на съпротива получиха само виртуална подкрепа. Тепърва ще страдаме от недомислени текстове в закона и наредбите. Хора ще губят часове и работни места. Не ТЕ ни го наложиха, НИЕ го позволихме.
По време на стачката бяхме фактор с тежко мнение, което нямаше как да поместят. Неглижираха го, омаловажаваха го, но не можеха да го заобиколят. Е, сега мнението ни не струва нищичко. Проформа го канят, но после отива в коша. Да ме поправи този, който смята, че личното му мнение по някоя наредба или закона е взето под внимание. Отдавна не сме фактор. Чиновници, изпълнители, наемен труд, може би. Когато бяхме заедно, бяхме гласовити. Поединично няма не ни чуват.
Дали пък не програмирахме последствията още в онази грандиозна стачка. Тогава искахме пари и нищо повече. Залъгвахме се, че реформите ще ни подминат вместо да заявим претенция за водеща роля в тяхното проектиране и осъществяване. За да капитализираме достойнството и честта на гилдията, гордо развети като знаме на протеста. Тогава щяхме да останем и солидарни, и фактор. Загледахме се в парите и жертвахме толкова много от съграденото в стачните дни. Все така лесно разменяме чест и достойнство за проценти. Като мотото на последния учителски събор – „Вие получавате 10%, а ние започваме реформа“. С пари се купува мълчание и покорство, с достойнство и чест – уважение и влияние. Един пропуснат урок от голямата учителска стачка.