Деинституционализация и агресия

Част 2

Д-р Калина Йорданова

Какви предизвикателства поставя детската агресия пред професионалистите, работещи в центровете за настаняване на деца от семеен тип (ЦНСТ)? Как да се свържем с едно „трудно“ дете?

Според психолога и супервизор на ЦНСТ в гр. Ловеч Симеон Тодоров начинът да се свържем с всяко дете е през неговите ценности. „Намерете онова, което е важно и ценно за детето. Какво обича да прави? Какво гледа? Какво предпочита да яде? Иска ли да го приготвите заедно? Само така можем да заявим на детето, че то ни интересува, а ние искаме да се присъединим към неговия свят“, разказва Симеон.

8-годишен Иван живее е център от семеен тип в град в Южна България. Детето упорито бяга от дома и няма начин да бъде спряно доброволно. Винаги, когато напуска центъра за настаняване, то отива при баща си, който е клошар и няма възможност да полага грижи за него. Персоналът на центъра се чувства напълно безпомощен. Дори полицията вече знае наизуст репертоара: всеки ден около 5 следобед отива до фургона, под който живее бащата, за да прибере Иван и да го закара да нощува в неговото ЦНСТ. Кое е важно за Иван? Бягството? Неподчинението? Веднъж един социален работник се сеща да попита Иван как е баща му. В следващите два дни Иван неотлъчно следва социалния работник, където и да е той и търси контакт с него. „Да се разберем така: от утре можеш да ходиш при баща си и да му носиш филия хляб от кухнята, но при условие, че се връщаш сам в пет следобед, за да се приготвиш за вечеря и да нощуваш в центъра“, предлага социалният работник. От този ден насетне Иван нито веднъж не закъснява след уреченото време.

Този пример ясно показва, че пътеката към детето минава през това, от което то не може да се откаже. Как да стигнем дотам? Случайните и спонтанни въпроси са един от начините, но не най-сигурният. Какво ако точно този социален работник не е на смяна в подходящия момент? Всяко дете трябва да има пространство за индивидуален разговор със своя социален работник или психолог. И този разговор трябва да се случва винаги на едно и също място, с един и същи човек и в едно и също време. Тази рамка е изключително важна за създаването на преживяване за сигурност и прогнозируемост на света, които най-често липсват при децата, лишени от родителска грижа. „Тренираме ги като хамстери под час във всичко“, възразяват някои специалисти. Отчасти са прави. Прекалено ригидното разписание на деня не е добро решение. То облекчава възпитателя, но не дава пространство за творчество на децата. Но нека тези творчески дейности са играта, почивката и извънкласните занимания, които могат да се случват в по-свободен формат. Психологическото и социално консултиране обаче целят да възстановят онази сигурност, защитеност и постоянство, които са били изгубени най-рано при изоставянето. Ето защо те го правят не само със съдържанието на онова, за което се говори, а на първо място с начина, по който разговорът се случва: с ясна продължителност, поверително, на едно и също място.

 

Визитка:

Калина Йорданова е доктор по психоанализа и антропология от Юнивърсити Колидж Лондон, Великобритания. В момента работи като психотерапевт в Център за подпомагане на жертви на изтезание АСЕТ и Ноу-Хау Център НБУ. Отговаря за българската версия на сайта www.childhub.org