Да родиш емигранти!

Иво Райнов

Вчера колежка ми разказа, че интервюирала подготвителните класове, защо са избрали Езиковата. По-голямата част от четиринадесетгодишните дребосъци дали впечатляващ отговор: „За да замина за чужбина, когато завърша“. Доскоро аргументите бяха свързани с престиж, снобария или родителски каприз, но тези прагматично-цинични мотиви са ново явление. Представяте ли си току-що подхванали пубертета хлапета мечтаят за емиграция! За мен новината е стряскаща. Тежненията на тези пубери са част от една нова картина. Расте поколение, отвратено от България и замечтано да избяга. Не ме апострофирайте, че източването на нацията е започнало още от 90-те години на миналия век. Тогава хората емигрираха на осъзната, по-често зряла възраст. Първият клас, на който бях класен завърши в края на 90-те. В момента шестима живеят в чужбина. Никой от тях не мечтаеше за емиграция. Едно момиче замина с ученическа  стипендия зад океана, други пет първоначално записаха бакалаварски програми в български университети.Същото е със следващите ми класове. Дори от последната паралелка, на която бях класен, само две деца поеха към чужбина, но заради гурбета на своите родители.

Масовото бягство е съвсем прясна история. Тя започна със силния ренесанс на интереса към медицината. Повярвайте не от хуманни подбуди. Пак от прагматизъм, след отварянето на европейския трудов пазар българските медици са добре приети и добре платени. Просто медицината е като самолетен билет. One way ticket. Истински бум има и в мераците за обучение зад граница. Шотландия, Уелс, Дания, Англия, Холандия, Германия… Не подбират дестинацията – университети с име и без традиция. Табелата е второстепенна, важен е шансът да избягаш. Защото никой не мечтае  да се върне като подготвен специалист. Преди сто и тридесет години заможните българи изпращали  децата си да учат наука в Европа. За да се върнат и да градят България. И те я изградили. Днес далеч по-малко имотни родители мечтаят да изпратят децата си в чужбина, но без опцията да се върнат в България. Родители, които мразят живота си и вярват, че така спасяват децата си.

Децата не се раждат емигранти. Тинейджърите не носят емигрантска душа на крехката четиринадесетгодишна възраст. Абитуриент, който не е опитал от „меда и жилото“ на родната академия, не може да копнее за класата на чуждите университети. Душите на тези деца са инкубатори за неосъществените мечти на родителите. Децата са възпитавани в емиграция. Вероятно още от малки. Не мислите ли, че има нещо еничерско в това да растеш със съзнанието, че си обречен другиму. Не на родината.

Колко трябва да мразиш живота си, за да напъдиш децата  с ампутирано желание за завръщане? Извратен е вкусът на тази житейска философия. Да прогониш завинаги гози, който обичаш повече от живота си. Перверзна любов! Цяло поколение, което пише втория провал в живота си. Първият беше в отминалите 25 години, когато не намери смелост, енергия и решителност да се пребори за себе си.Неспособно да даде промяна на страната си, днес  е неспособно да даде Родина на децата си.

Проблемът на нашата държава въобще не е геополитически. Той е в увредения генофонд. Столетия величави  българи се борят за да съградят държава, трупат дух и национално самочувствие. За две десетилетия съвременните им наследници почти я разградиха, духът се изроди в хленч, а самочувствието в комплекси. Някога българите са били горди и завещали държава на децата си. Сега завещават деца на други държави. Сурогатни майки и сурогатни бащи, които раждат, отглеждат и даряват човешкия капитал на чужди нации. И си вярват, че така обичат.

България е чудесна държава. Хората сме лоши, защото не спираме да я разсипваме. Защото сме слаби, страхливи и безпомощни да се преборим за каквото и да е – за себе си, живота си, страната си, децата си. Затова ги отглеждаме и възпитаваме като емигранти. За да не гледат как ритуално умираме. Самотни, изоставени, остарели и май живяли напразно.