sadzav705151ОБЛАСТЕН ИНФОРМАЦИОНЕН ЦЕНТЪР – ЛОВЕЧ И ОБЩИНА ЛОВЕЧ ВИ КАНЯТ НА ПРАЗНИЧЕН КОНЦЕРТ по повод финала на Националната инициатива „Да създадем ЗАЕДНО България 2020“, провеждана от мрежата от информационни центрове на територията на цялата страна и 9 май – Ден на Европа.

На площад „Екзарх Йосиф I”, пред сградата на общинска администрация Ловеч. 9 май 2015 г. (събота), от 17.00 ч.

СЪС СПЕЦИАЛНОТО УЧАСТИЕ НА ЗВЕЗДАТА ЙОАНА ДРАГНЕВА И БАЛЕТ „РАЛИЦА“.

Ще празнуваме ЗАЕДНО, ще споделим с ВАС резултатите от проведената от нас национална кампания, ще ви покажем какво искахте ВИЕ и какво може да се направи през следващите години. Ще пеем и танцуваме ЗАЕДНО и ще раздадем подаръци от ТОМБОЛАТА НА ОИЦ – ЛОВЕЧ!

 

ВНИМАНИЕ: В томболата участват тези от вас, които ни попълниха анкетни карти в периода 16 – 31 март и оставиха данни за контакт!

3 коментара

  1. На 9 май 1945 България вече от няколко месеца е била под съветска окупация, с Отечественофронтовско правителство, дошло на власт чрез преврат с помощта на „чужда сила“, изклани са няколко десетки хиляди български граждани и България е била откъсната от европейското си развитие за 45 години. Много се радвам, че в моята страна мога спокойно да кажа, че не приемам парада на победата, мога да напиша „Окупатори“ върху паметника на съветската армия, мога да чета свободно книги, които разказват за истинските събития, а не за пропагандата. В оная, великата страна, за всичките тези неща вкарват в ареста, затвора или все още дори в психиатрията (имаше такъв случай преди година и половина – две). Аз живея в Европа, и колкото и да сме мизерни все още, съм част от свободния свят. Това е победата. Честит ден на Европа!
    https://www.youtube.com/watch?v=aZr35Q96jd8

  2. Да, дано това не се повтори никога!

    „Февруари 1945 г. Източна Прусия…
    Радистът пак носи заповед за настъпление. Трябва да осигурим връзките на зенитно-артилерийска бригада. Вървим шест километра. Навлизаме в Траутенау. Свечерява се. Влизаме в крайната къща. Там са наши артилеристи, но съвсем не от нашата бригада и даже не от нашата 31-ва армия. Селцето се състои от двайсетина къщи.
    Пресичаме улицата. Влизаме в следващата къща. Три големи стаи, две мъртви жени и три мъртви момичета, полите на всички са обърнати над главите им, а между краката им с дъното навън стърчат празни винени бутилки. Вървя покрай стената на къщата, стигам до втора врата, коридор, пак врата и две свързани стаи. На всеки креват, а те са общо три лежат мъртви жени с разчекнати крака и навряни между тях бутилки…
    Добре, да предположим, че са изнасилили всичките, после са ги застреляли. Възглавниците са подгизнали от кръв. Но откъде това садистко желание — да ги намушкат с бутилка? И това е нашата пехота, това са наши танкисти, селски и градски момчета, всички те имат у дома семейства, майки, сестри…
    Нашите танкисти, пехотинци, артилеристи, свързочници са ги изтласкали от шосето, преобърнали са в канавките натоварените им каруци с покъщина, с вързопи, куфари, прогонили са настрана старците и децата и в целия този хаос от хора, коне и коли, забравили за дълг, срам и чест, не мислещи за отстъпващите без бой германски подразделения, с хиляди са връхлетели жените и момичетата.
    Жени, майки и техните дъщери са нахвърляни една до друга вляво и вдясно по протежение на цялото шосе, и всяка от тях е обградена от кикотеща се тълпа мъжаги със спуснати гащи.
    Облени в кръв, губещи съзнание ги отмъкват настрани, децата, които се хвърлят на помощ на майките си ги разстрелват на място. Кикот, квичящо хилене, смях, викове, стенания. А командирите на тези войници, майори, полковници стоят на шосето, едни се подсмиват, други даже дирижират, насочват — играят ролята на регулировчици. Явен е стремежът всичките им войници да се включат, да не остане никой, който да не е поучаствал. Този адски смъртоносен групов секс няма нищо общо с мъст над проклетите окупатори.
    А след нас вече се задават следващите части. След малко колоната пак спира и аз вече не мога да удържа своите свързочници, които също се нареждат на новите опашки. Около мен моите мили телефонистки се давят от смях и кикот, а на мен ми се повдига и ми причернява пред очите. До хоризонта се простират купища обърнати каруци, разхвърляни мебели и покъщина, трупове на жени, старци и деца…
    Старата вина е заседнала като ръждива кука не само у мен, но и у цялото ми поколение, а вероятно и у цялото човечество. Става дума за частен случай, за фрагмент от целия престъпен век. С тази вина не може да се живее достойно. Същото се отнася и до разкулачването през трийсетте години, до ГУЛаг и гибелта на десетките милиони невинни хора, до окупацията на Полша през 1939 г. – ако не се решиш на покаяние, не може да напуснеш по достоен начин този живот.

Коментар