Иво Райнов
Преди ден изпратихме випуск 2015 на ловешката езикова гимназия. По волята на съдбата бях пряк участник във вълнуващата церемония. Може би затова вникнах в символи, които биха ми убягнали при други обстоятелства. Всяко изпращането е ритуал на посланията. Всички ги търсят в думите, а те понякога са просто в присъствието.
Този път липсваше обичайната тумба от официални гости, всъщност видях само двама – заместник-министърът на правосъдието Петко Петков и кметът Минчо Казанджиев. Сякаш някой свише ни прави намеци.
Два различни свята, две страни на моралната легитимност, светлата и тъмната част на българското (ловешкото) настояще. Петко, момче от онези огнените, с които се срещнах още в първата година след постъпването в Езиковата. „Правил“ традицията и духа на гимназията, отнесъл от нея чест и дързост.
Казанджиев, кметът, който обича да се грее на огъня на училището и да се пъчи под неговата светлина.
Малък щрих за тези, които мислят, че прекалявам. Кметът наскоро с умиление откри „великата“ традиция на ученическия театър, въпреки че тя съществуваше през всичките дванадесет години на неговото управление. Честно казано не слушах другите кухи популистки фрази изречени от градоначалника. За попа и кмета съдят не по думите, а по делата.
По време на цялата церемония ме занимаваше съвсем друга символика на посланията. Един успял млад езиковец, който със сигурност може да вдъхнови момичетата и момчетата, тръгнали да правят първите самостоятелни стъпки в живота. Защото не е зарязал България и вярва, че си струва да се бори за да я промени. Защото направи и невъзможното да преодолее натоварената програма и да си дойде само за час и искрено да уважи своето училище. Самото завръщане на този млад мъж е повече от послание.
Един окопал се кмет, който за три мандата съсипващо управление не произведе смислени причини младите хора да остават или да се връщат. Никой не може по-убедително да мотивира младостта да си тръгне за дълго, че дори и завинаги. Всяка дума от подобен официален гост е като послание да заминеш.
Само час по-рано моите момичета и момчета получиха „ценни“ съвети да отиват в чужбина, изоставяйки страната си и да запомнят, че този, който се е върнал след като е емигрирал от България е чиста проба мазохист!
В този вулгарен контекст какъв ли е човекът, който не само е останал в България, но се е върнал и в Ловеч? По време на церемонията направихме флашмоб, при който десетки въженца свързаха различни хора от общността на Езиковата. Като символ на връзките, които са вечни и заразяващи. Карето, което оформиха езиковските випуски буквално бе опасано от гъста мрежа въженца. Едно от тях достигна до Петко Петков. Кметът остана встрани от мрежата. Една чужда за общността персона, една общност, чийто свят не намира пресечна точка с този на Казанджиев. Пак символика, пак послание.
Изпращах моите пораснали деца.
В израстването, на които съм вложил много старание. За да станат добри, почтени и честни хора, да бъдат смели и дръзки за да променят света, да обичат истински и да не пестят сърдечни чувства към страната и града си. Смятам, че това е човешкото ми призвание. Правя го вече две десетилетия и ще продължавам да го правя, макар да знам, че реализират възпитаното в други градове и държави.
Всеки има мигове на прозрение. Един от тях ме връхлетя точно в минутите на прощалната церемония, провокиран от очевидния морален антагонизъм между младия езиковец със светоглед от бъдещето и кметът от миналото във всичките му социални и философски аспекти.
Има мигове, които взривяват всички задръжки на решителността. Дадох си сметка, че този път битката е и лична. Затова ще бъда един от онези, които ще хвърлят и невъзможните сили за да не позволим повече децата ни да бъдат прогонвани безвъзвратно.
Дошло е време да се потрудим тяхната почтеност, дързост и смелост да бъдат полезни и на Ловеч.
Гротесктната близост между Петко Петков и Минчо Казанджиев ме върна в битката за Ловеч и неговата младост. Дошло е време да отстраним казанджиещината, въплатена в толериране на административната некадърност, партийно и интимно близките, семейщината, политическия рекет, прахосването на обществени ресурси, икономическото и социално съсипване на Ловеч.
Не знам кой е редил официалните гости на церемонията по изпращането, но съм му благодарен. Трудно могат да бъдат събрани по-несъвместими хора и толкова взаимно отричащи се човешки послания. Аз ги прочетох и ще се постарая да помогна този випуск да има шанса да се върне след четири години. Дотогава ще сме почистили казанджиевщината.
След времето за изпращане идва времето на посрещане. Избърсвате сълзите и наесен с песен нова смяна ученици. И нов кмет, по-добър по-отговорен, по-малко алчен. Естествено, и нов общински съвет със среден коефициент на интелигентност, който поне да доближава стотарката.
Изпращаме добрите ученици, негодуваме, че с еднопосочен билет, но не си правим сметка ние, възрастните, че във всички нас е вината. Не може така примиренчески да сме се оставили в ръцете на двойкаджии (няма да изреждам имена, не че не заслужават) да ни управляват, мрънкаме си тихичко под нос, настъпваме постоянно една и съща мотика и стоически понасяме ударите й директно в десетката, пък после защо децата бягат. Ами на кого му е приятно в общинския съвет да му определят как да живее откровени олигофрени и мошеници? На кого от днешните отлични ученици му е приятно да го представлява депутат, доказан двойкаджия и пияница? Утре ще излязат листите и отново най-отгоре кандидати да ни оправят града ще са хора, които не са успели детето си да възпитат и отгледат като примерен гражданин, а ще искаме от тях да се грижат добре за нашите деца. Та на родителите на грижливо пазените от директори на „елитни“ гимназии и полиция наркопроизводители, наркопласьори и наркотрафиканти ли ще разчитаме да управляват този град? Заради тях ли да се върнат в Ловеч утрешните висшисти, за да бъдат мачкани и унижавани от вечните и незаменимите, най-моралните и непогрешимите?