Вкусът на живота – 2

Катя Мандинска

Част втора, Ковачевица

Спиралата на шосето ме изправя пред вдигната бариера и висяща от нея табела „ С автобусите до тук!” Вдясно, върху иззидана от камъни, колкото човешки ръст стена, покрита с плочници е закачена масивна дърворезбована дъска, с надпис „Ковачевица”. На полусъединител пролазвам няколкото метра уличка, която преминава в площад пред кръчмата и магазина за сувенири, настлана с дялани камъни и плочници. Дъждът продължава да вали. Като стъпвам върху излъсканата настилка се подхлъзвам, залитам и се хващам за Зафирата.

На вратата за сувенирите виси тежък железен катанец. Надничам през малките прозорчета и съзирам потъналите в мрак съкровища, характерни за региона. Привечер е. Времето свива обръч около мен и тревожно се оглеждам през дъждовните капки. Стъклата на кръчмата мълчаливо тъмнеят. Няма жива душа. Като не намирам кого да попитам, продължавам малко напред и свивам вдясно по стръмен, каменен баир, който обещава да ме изведе на по-високо и светло място. Поемам по широките плочници на тясната като иглени уши уличка, а екзалтираната ми радост се смълча. Улавям се, че пристъпвам на пръсти.

Едноседмичният дъжд е измил къщите до мълчание. Натежала от излялата се от небето вода, природата поглъща всеки звук и отразява липсата на ехо. Тишината е по-плътна от мъглата по пътя и се изправи пред мен като стена, с якостта на камъните, от които са иззидани къщите. Усещането, че мога да я пипна е натрапчиво, протягам ръка и дланта ми се опира в мокрия каменен зид, който се извисява метри над мен.

Липсата на какъвто и да е звук скоро зазвъня в ушите . Напразно се напрягам да чуя някакъв шум. Дори дъждовните капки валят беззвучно , все едно се разпадат преди да стигнат земята. Светотатствам. Като натрапник, който няма право да е тук. Каменните къщи с дебелите греди на стрехите, които в основите са по-тесни ме пропускат да премина, докато горните им катове надвесени един над друг допират покривите си и скриват небето, ме омагьосват напълно. Подчиняват ме под своята безсловесна власт.

В природата няма меланхолия, която разрушава човека. Самоизтезанието не е добро. Попадам във време на бездумие. Думите са само символи. Животът Е. Той няма нужда от символи, за да съществува и затова не може да бъде описан. Случва се и тук, сред камъните, плочите, и големите мартаци на дърветата, които подпират стрехите, се чувствам у дома, защото разбирам, че съм един вид тревичка, стебло като всички останали в природата. Имам право на своето израстване, разлистване, цъфтеж и даване на плод. Моят плод няма да е като на останалите растения и точно поради това е необходим.

В природата няма грешки. Тук, където човешкият дух отсъства, животът продължава да съществува. Ковачевица ревниво пази своите тайни. Греба уличката на стъпки, омаяна от камъните , плочниците и дървото в градежа. С всяка крачка силата на земята протича по земните жили и прелива във вените като ме изпълва с вкуса на живота. Крачка след крачка покрай огромните каменни снаги на къщите, липсата на каквото и да е човешко присъствие, упоритият слизащ от небето дъжд, белите облачета на мъглата, която кичи пейзажа …човекът не е навикнал да е оставен сам на себе си. Призрак, който се разхожда между камъните.

Погледът се хвана в белите облачета мъгла върху турмалина от снагата на планината. Като че ли са душите на хората, обитавали къщите. Някога. Изпуснати въздишки, родени в недрата, устремени към бялото небе. Все едно искат да ми кажат нещо. Не разбирам езика им. Кой може да говори езика на ангелите. Не мога да свикна, че камъните поглъщат стъпките ми и няма ехо. Може би поради близостта на стрехите, които на места се допират, стъпките не отекват, не кънтят. Все едно камъните ме поглъщат. Вграждат мълчаливо пътя ми. Попадам в място на бездумие. Освободена от силата на символите, съм свободна за радост, защото приключи осъждането, вината, срама, съжалението. Остана чистата и обикновена истина на живота. Усещам присъствието на божественото, без да имам нуждата да разбирам каквото и да било, без думи. Усещам живота. Вкусът му, отключи щедростта и искам да дарявам без да очаквам нищо в замяна.

Животът е крачка отвъд страха, където няма нищо за доказване, няма нищо за вярване. Неговата мъдрост е любов без причина. Радост и щастие от присъствието, безкрайността на живота, който е навсякъде. Тайната за вкуса на живота се крие в освобождаването от съня на знанието. С всяка крачка сърцето расте и побира цялата планина. В голямото сърце, в мен расте планината. Малцина от хората можем да се изправим чисти и обикновени, да съблечем лъжите и заблудите от познанията и вярванията, които сме избрали за себе си и света. Поради това, сърцето препълнено с чистотата на планината, остава тясно за хората. Отдавам се на живота и всичко се променя. Сила извира от тялото и струи от ума. Щастие е където и да ида, каквото и да правя. Вкусът на живота се състои в това, че мога да създам в него всичко онова, което пожелая. Отвъд символите и знанието, животът е вечен. Не аз избирам пътя. Пътят избра мен.

Фотоапаратът краде тайнството на тишината между къщите. Подминавам не една окатанчена порта. Искам да купя малиново вино, което се прави тук и вечерта да го сложа на масата, когато дойдат да споделят с нас времето преди сън Ахмед и жена му. Няма кого да попитам. В търсене на каквото и да е присъствие се отправям към последната къща, построена на високото. Изненадващо портата й зее отворена. Попадам на гостолюбиви стопани, които ме насочват към кръчмата „ При братята” с малиновото вино. На изпроводяк жената ме настига с парче горещ зелник, увит в салфетка, слага го в ръцете ми и благославя :” Хапни си, горещ е още, да ти стопли душицата”. Поемам зелника и изведнъж пороят на дъжда плисва в очите ми, обръщам глава и заситням надолу по улицата, да скрия сълзите, да изпреваря вечерта.

Купувам малиново вино, тичешком разглеждам църквата Свети Никола, строена 1848 година и килийното училище от 1820 година. Запечатвам самотно паркираната под дъжда Зафира пред магазина за сувенири и поемам обратния път, преди да ме настигне нощта. Спирам за серия снимки при моста на река Канина и подгонена от мрака, който диша в гърба ми се отправям по серпентините към село Горно Дряново. Този път съм от страната на урвата и няма как да шофирам в насрещното платно, за да се придържам за скалата като ориентир. Мъглата примесена с оловото на вечерта е още по-непроходима. Забивам нос в предното стъкло и на сляпо с устни, които мълчаливо шептят молитва стигам в Лещен. Бърза разходка с Чародей под дъжда и преди да ни погълне мрака, потъваме в каменната пазва на къщата при силно бумтящата камина. Уморена и премръзнала, разтърсена от преживяното в Ковачевица не успявам да дочакам Ахмед и жена му. Изгубвам се в белите пухени завивки, с нежен аромат на чисто и гладено спално бельо. В просъница благодаря на Ахмедовата жена, за това, че е отлична домакиня и пропадам в съня. Някак от далеч чувам, когато пристигат и приятните им гласове от разговора шептят в механата до късно през нощта. Сънят ме отнася все по-дълбоко и се изгубвам безпаметно.

Мокро. Натежало от влага, с дъжделиви, сънени клепачи утрото на 18 април наднича в завесените с бял кенар очета от мъничките прозорчета на каменната къща. Зеницата на опушеното в сиво небе изпълва стъклата с усещане за студ. Погледът пробягна по камъка на стените и се спира в гредореда на тавана, където от дървесните нишки като по слънчеви магистрали струи топлина. Придърпвам завивката над брадичката. Белеещата пепел в камината засилва очакването за студ и не искам да се изхлузвам извън топлината на леглото. Не мога да отгатна колко е часа. Металът в небето се е обложил по целия хоризонт и стресната от настъпването на деня, отскачам като пружина. Нахлузвам изсъхналите до камината дрехи и неприятния спомен колко трудно се събличат мокри дънки от запотено тяло набръчква челото ми. Чародей лениво спи в пруста и дори не иска да се разхожда. Насила го помъквам през масивната порта и установявам как купчинката дърва, предназначени за изминалата вечер се е стопила. Проспала съм тези часове, но явно Деян е поддържал до късно огъня. Въпреки ниско прихлупеното небе, навън за първи път не вали и в кръвта ми пролазва плахо надежда, че поне до обяд може да имаме един пролетен ден. Време, напълно достатъчно, за комплекс Омая, а след това по обратния път към дома небесата могат да се сринат.

Едва-що стигнали до църквата, тази надежда бързо се дави в рукналите нови водни завеси. Минава осем часа, докато събираме багажа, Ахмед пристига. Неловко кърши ръце и тъгата в очите му не ни пуска да си тръгнем. Зафирата е натоварена, но той предлага да поседим в механата преди път. Мъчно ми е, че отказвам да ни направи кафе, още не мога да си простя, че така сме се успали и сядаме на дългите дървени пейки. Явно това не е обичай само при руснаците. Ръцете ми намират опора в масивното дърво на масата и емоционалният поток, който изригна от устата ми, ме смая. Усещам превъзбуда, но не мога да спра. Една след друга се надпреварват думите за любовта към дървото и камъка, как искам да живея в такава къща, изказвам благодарност и хваля жена му за чистотата и уюта на дома, за ароматите, които трудно ме пускат да си ида. И когато поемам въздух, за да продължа тирадата си, неочаквано Ахмед заговаря: – От векове живеем християни и мюсюлмани. Никога е нямало верски проблем помежду обикновените хората. В делника си се почитаме и помагаме един другиму с каквото можем. Празниците си уважаваме. Твърди хора сме. Планината ни държи братски. Планината не търпи омраза. Различията ни спояват, иначе то вярата като живота е една. Животът е труден. С политика не се занимаваме. Ние се занимаваме с живота. Управляващите винаги са използвали различията за политически цели. Иначе, то винаги има хора, които да мразят и търсят причина да оправдаят омразата. Изреченията са му къси. С тежки мълчания между тях.

Не за първи път говоря с хора от Родопите. В Кърджали и Смолян, където ходихме цяла седмица с жените за гъби, а аз мъчена от тежка алергия не мога да проумея как не се задушават в метрите платове нагънати в шалварите им, в плътните кърпи на главите. В Доспат и в Батак, навсякъде казват едно и също, понякога дори езика ми не знаят, но очите им говорят. Всеки път ми подават нещо – я комат хляб, я вода. Ръцете им никога не са празни.

Стяга гърлото тази истина наложена в годините, как политиците в България убиват народа си. Не за първи път. Корава е съдбата ни. Като планина е корава. В костеливата човешка черупка живее така мека душа. Страданието я омесва като хляб. Както тестото, колкото повече я мачка, върти и меси, толкова по да набухти и като втаса добре, се изпича дълбока и широка като слънчева погача, душа. Болката е необходимият квас, за да не стане човекът клисав. Народът винаги прави верния избор, от планината научен, че оцелява само читавото, избира да не мрази. Спомням си в манастирите на Метеора не пускат жени с поли над коляното и с панталони. Докато изкачвах стъпалата се угрижих, как бунтар като мен ще изпълни това правило. Но като пристъпих до кошовете с фустите и мекият черен плат на бели точици изпълни шепата ми, по тялото се разля една блага топлина, милост някаква наля съществото ми. Ръцете трепереха, докато връзвах възела на фустата и през цялата обиколка на манастира едната ръка държеше възела. Никога не съм се чувствала повече жена. Сладък е вкусът от това да избера живота. А да избера живота означава да отстъпя понякога от себе си, да дам възможност на другото, по-голямото от мен да се случи.

Стискам листчето, на което Ахмед начерта карта с пътя до Омая. Мъчна е тая раздяла. Излизаме от пазвената Родопа планина, тридесет и осем километра ни делят от най-южните склонове на суровия Пирин. Поемаме за Гоце Делчев, а очите на Ахмед залепени в гърба на Зафирата. Така ще го запомня – стои под дъжда пред църквата. Девет часа и тридесет минути е. Няма надежда дъждът да спре или поне да намали за малко. При Копривлен напускаме първокласния път, който отвежда в Гърция и следим табелите за еко зона Белите скали. Шосето пред нас е тясна, с нов асфалт алея, която насновава плетеници. Пълзейки през водната завеса на рукналия от небето порой сме изгубени, запокитени между скалите корабокрушенци на скиталческите ми нужди. Нито един мобилен оператор няма обхват тук.

Усещам как Деян се напряга и изрича на глас, мисълта, която ми мина през ума :”Ако нещо се случи няма как да извикаме помощ.” Чистачките на бързи обороти успяват едва за миг да открехнат водните талази и буквално плаваме през пелена от вода. Все пак успяваме да прочетем надписа от подредени бели камъни върху земята: „Еко зона Белите скали”. Ние сме единственият участник в движението. Не срещаме и не настигаме друг автомобил. Пред нас изниква кръстопът и трябва да забием носа на Зафирата в самата указателна табела, за да разчетем накъде да поемем. След разклона за Гайтаново стигаме до нова табела с населено място Ловча – това е било едно от старите имена на град Ловеч. Три километра по-късно из дъжда изплуват силуетите на няколко паркирани джипа и разбираме, че сме стигнали до паркинга на комплекс Омая. Продъненото над нас небе се опитва да ни удави. Деян е категоричен , че няма да мръдне от Зафирата, Чародей се прави на заспал – и тази мисия е индивидуална за мен. Навличам дъждобрана, вдигам ципа чак до брадичката. Взимам само пари за входната такса и чадър, за да прикривам фотоапарата, който не е водоустойчив. Със слизането от автомобила дъждът ме поема и отнася по посока на вятъра, безразличен към моята воля.

(Следва)