Иво Райнов, 9.07.2014 г.
Преди година на препълнените от протести площади тръгна девиза „Да отвоюваме държавата от олигархията“. После стана модерен и за местните общности, та бе подет призива „Да отвоюваме общината“. Видял съм доста площадна и банкетна революция и вече трудно се впечатлявам от кресливи лозунги. Да не говорим, че познавам в детайли биографията на част от агитаторите. Загледан в неискрените лица си мисля, че имаме други, по-важни „войни“ за печелене. Войните със себе си.
Преди да воюваме за „народни правдини“ трябва да отвоюваме душите и сърцата си. Защото душите ни са поробени от бесове, а сърцата ни туптят тихо и страхливо. Има бесове, които сме наследили от онова идиотско тоталитарно време, изсмукало всяка съпротивителна сила на нашите родители. Тези бесове говорят с техните нежни гласове още от люлката и нашепват да бъдем послушни, смирени, да не сърдим силните, да не противоречим на овластените, да подкрепяме тези, които разпределят дажбите. Дори не са разбирали, че ни учат да живеем с лицемерие, да си служим със сервилност, да плащаме с подлизурство, да се катерим върху безчестие. Тези бесове са обладали душите ни и безпощадно плющят с камшика, който ни кара да живеем на колене със смирено наведена глава и протегната шепа с празна паничка. Втренчено гледаме паничката и се надяваме, че нашето раболепие ще бъде наградено с чирпаче рядък и изстинал бульон. Чуваме, че господарят се надсмива, но не го поглеждаме, защото бесовете шепнат „помни паничката е празна“. Усещаме, че приближените на господарите преяждат с наслада, но силите ни стигат само да протягаме треперещата шепа с паничката, защото дъхът на бесовете свисти във врата ни „не забравя кой разпределя дажбите“. Понякога мерзавците прекаляват, но ние се навеждаме още по-ниско и следваме напътствията на бесовете – „остани на колене, не смей да гледаш господарите иначе паничката ще бъде вечно празна“.
Има бесове, с които душите ни преспаха след като пораснахме. Бесове изкусителни. Те ни научиха, че честта на душата е като тази на курвата „ боли само първия път, после идват удоволствието и парите“. Тези бесове ни учат да целуваме подметки или каквото там трябва, да възхваляваме бездарниците, да оправдаваме лъжите, да не изпускаме свитата на велможите и да ги следваме във всичко. Но да не забравяме, че сме само едно наметало от свитата, една сянка в светлината на водача, една маска в множеството на безликите. Бесовете настояват да забравим болката и да се наслаждаваме на участието си в свитата. „какво е една дефлорирана душа срещу сладостта да седнеш на велможката трапеза, срещу опиянението да се глезиш в разкоша на избраните, срещу привилегията да се упояваш от звъна на златото“.
Бесовете ни пречат да бъдем хора, граждани, братя, роднини, приятели. Бесовете ни забраняват да търсим сметка от началници, кметове, управители,трудови експлоататори, социални деребеи. Бесовете ни възпират да заявяваме позиция, да отстояваме правата си, да защитаваме истината, да раздаваме справедливост, да искаме това, което сме заслужили. Бесовете са стиснали сърцата ни и ни превръщат в статисти, електорат, тълпа, простолюдие, глупаци, нищожества. Няма никакво значени, къде в социалната йерархия сме застанали. Бесовете вилнеят еднакво силно в душите на обущаря, учителя, метача, съветника, магазинера, съдията, сервитьора, чиновника. Щом бесовете са смълчали душите всички сме част от пейзажа.
Та кой ни е взел държавата, общината, след като ние сме продали душите си, доброволно, евтино и за дълго. Хайде първо да ги отвоюваме тях от бесовете. После ще правим народни добрини.
Апропо, курвите стават ли почтени? А обезчестените души?
Първи училищен ден в едно средно училище в САЩ. Учителката представя нов ученик – Такиро Сузуки от Япония.
Часът почва и тя казва:
– Сега ще видим дали познавате историята. Кой е казал „свобода или смърт“?
Никой не знае, но Сузуки вдига ръка:
– Патрик Хенри, Филаделфия, 1775 г.
– Много добре, Сузуки. А кой е казал „Държавата е народът и като такъв никога не може да умре“?
Сузуки става:
– Ейбрахам Линкълн, Вашингтон, 1863 г.
Учителката поглежда другите деца и им казва:
– Засрамете се, деца! Сузуки е японец, а знае по-добре от вас американската история.
Тих глас от последните чинове:
– Да им го начукам на японците!
– Кой каза това? – изкрещява учителката.
Сузуки вдига ръка:
– Генерал Макартър, Пърл Харбър, 1941 г. и Ли Якока на събранието на акционерите в Крайслер, Детройт, 1982 г.
Учениците стоят в пълна тишина, когато пак някой се обажда:
– Да до духаш!
Учителката, извън кожата си:
– Стига вече! Кой беше това?
Сузуки:
– Бил Клинтън на Моника Люински, Белия дом, 1997 г.
Някой друг извиква:
– Сузуки е лайно!
Сузуки веднага отвръща:
– Валентино Роси, мото-състезанието Гран-При в Рио де Жанейро, Бразилия, 2002 г.
Всички изпадат в истерия, учителката припада, а на вратата се появява директора:
– Да го еба! Никога не съм виждал такъв хаос.
Сузуки е готов:
– Пламен Орешарски, министър – председател, София, 2014 г.
Е като написа това някой Чули Тееее