В конкурса “Бедността не е бъдеще”, организиран от “Червеният ездач” и проведен през декември 2015 – март 2016 година участваха 31 автори на къс разказ или есе, трима художници и двама фотографи. Ловчалийката Галина Петрова е отличена в конкурса и получава „Отличие за художествен реализъм“,
Галина Петрова
Когато преди години видях просещи хора по улиците на съседна страна, не можах да повярвам на очите си. Не исках да повярвам на очите си. Човечеството съществуваше от толкова дълго време, че срещата ми с бедността на улицата ми се струваше някак нереална, не на място.
Има нещо откачено в цялата тази работа на преразпределяне на земните блага. Та нали тя – Земята е на всички?! Защо тогава онези, тънещите в охолство някак са решили че са по-заслужили от другите и измислят какви ли не начини на измама и присвояване? Защо тогава животът за другата – по-голямата част от човечеството е въпрос на оцеляване, тегоба? Как все едни и същи се оказват на върха на пирамидата, а други – в нейната основа? И ще дойде ли ден, когато тези, които поддържат основата на пирамидата и са повече като брой, вземат та се поразмърдат и катурнат самозабравилия се „връх”? Защото презадоволените 10 % от населението на Земята, живеят за сметка на всичките останали 90 %. И само не ми казвайте, че Бог е решил така, че Той стои в основата на това несправедливо разпределение! Правим си го всички ние от онези 90 %, които сме си спуснали „кепенците” на очите и не разбираме, че обръщането на положението можем да го направим единствено ние.
Бедността в днешно време е добре планирана и прилагана. Тя пресова съществуването на бедния човек, смачква го, сдъвква го и накрая той се оказва изплют отново в онази мрачна действителност на борба за съществуване. Омагьосаният кръг, в който попада бедняка, усърдно го върти в един и същ коловоз. А там някъде някой се старае този омагьосан кръг да е вечно актуален и непреодолим.
Призивите за благотворителност, онези акции на съпричастност към бедняка по празниците, са най-лицемерното нещо, което цели показност, но не и помощ, чрез трайно разрешаване на проблема, както в България, така и по света. Е, добре – ще помогнем на двама-трима, хайде на двадесет или петдесет човека… И после? Какво променя това? Бедността не намалява… Просяците все още са на улицата… А благотворителността обикновено е адресирана от по-малко бедните, към по-бедните. И така си върви. Проблемът си остава. А той остава, защото никой няма желаната воля да промени системата – да уравновеси везните. Напротив – онези дето са се научили да грабят измислят все нови и нови механизми този техен грабеж да продължава. Дори си узаконяват механизмите. България вече е „опоскана” до кости. Кой ли не я краде, кой ли не я преразпределя? В България средната класа изчезна. Стопи се през „демократичните” 26 години и това, разбира се, никого не трогва. Чадата български напуснаха страната си, скитат немили-недраги и се опитват да помогнат на отечеството си от вън, изпращайки припечелени от тях суми. И тези суми се оказват в много по-голям размер от тези, които българите вътре в страната, макар и по-многобройни, имат възможност да спечелят. Главният въпрос тук е: Кой и защо държи и има сметка да държи българите толкова бедни? Каква е целта на цялото това „мероприятие”?
И в световен мащаб този проблем си остава. А забележете – вече е двадесет и първи век. Не ви ли се струва,че някак тъпчем на едно място? Годините си вървят, а на хоризонта – нищо. Беднякът си е бедняк, а богатият утре е по-богат… Обнадеждава ме обаче това,че въпреки въжетата на безизходицата, които се затягат все по-силно около бедния човечец, се намират хора, които разкриват механизми за по-голяма световна справедливост. За жалост обаче, за сега не се допуска реализирането на тези механизми. Как богаташът да се прости с милиардите си в името на общото благо? Как да го сподели с ближния си? Как да раздаде хилядите си ризи на същия този ближен? Та те са си негови, независимо дали ги носи или не, с какви пари ги е купил, за чия сметка ги е натрупал… Независимо дори от това, че един ден те просто няма да са му нужни. Два метра под земята… За там много малко се взима. А онази поговорка на нашия мъдър и изстрадал народ „Ситият на гладния на вярва” е много показателна. Важно е,че надежда все още има.А ако я няма, ще трябва някак сами да си я създадем.
Ех, ако знаете как ми се иска да можех само за няколко дни да направя така, че преситените да се окажат просяци на улицата! Повече от това няма да е нужно. Защото за да постъпваме справедливо с другите, трябва да се опитваме да влизаме в „кожата” им, да се замисляме, ако сме в тяхната ситуация как ли ще се чувстваме.
Само че на нас напоследък дори не ни се мисли. Хванали сме инерцията и стремително вървим надолу. Какво съчувствие, каква справедливост? Днес се избиваме като подивели животни… Бедност дебне отвсякъде – на улицата, пред черквата, вкъщи, в болницата, в държавата. А бедността влачи след себе си нищета, примитивизъм, оскотяване… Отвсякъде чуваме: „ Ще увеличим тока… Ще увеличим винетките. Ще увеличим данъците…” Все едно ни казват: „Ще увеличим цената на съществуването ви, пък който оцелее…” И това, ако не е наложена бедност, какво е тогава? Може би геноцид?
„Бедността не е порок!”, но тежко на онзи, който я налага и подържа! Защото той не знае колко всъщност е беден. Духовно беден. А духовната бедност не е свързана с материалното и именно заради това нито може да се купи, нито може да се преодолее. Духовната нищета си остава такава, дори облечена в коприна и власт. Отчайващото е,че позволяваме на тази духовна нищета да ни се налага, да ни управлява живота, да обсебва дните ни. При нея няма физическото страдание на оцеляването, но я няма и истинската обич на себеподобните. Ти си някъде горе над тях, или пред тях, правиш се понякога на добър като заделяш залъци от трапезата си, но това не те прави щастлив, защото заделяш без да влагаш сърце, заделяш от огромния излишък на твоето богато, но така бедно на човешки ценности съществуване. Един ден непременно ще разбереш това и дано не е станало много късно. Защото вярвам че ще е потресаващо да си дадеш сметка заради кое всъщност си е заслужавало да бъдеш на тази земя.