Павлин Иванов
Днес е Денят на бащата. Малко популярен ден за отбелязване в България. Не празнуван и не уважаван. Сигурно защото бащите сме изградили точно това усещане в съпругите и децата си? Но нека поговорим за това.
Днес обичайното разбиране за бащата е да е донор – на сперматозоиди, средства, ред и дисциплина, на носене на отговорност. Едновременно с това, днес бащата и мъжът са слабият пол. Защото се срещаме и живеем със силни, независими, агресивни жени, опитващи да пренапишат азбучните правила в човешките отношения и също толкова объркани от нашето съвремие.
Но все пак, един баща е много повече от общоприетите схващания. И няма нищо, че това не се вижда и не се говори за това.
Бащинството започва с избора на жената, виждаща в едно не пораснало момче перспективата и потенциала то да се превърне в истински зрял и силен мъж. Продължава с брака или здравата семейна връзка, пораства с идването на децата и се утвърждава при тяхното съзряване.
Бащата винаги е тук. Близо. Всеки ден.
За разлика от нашите родители, от другото поколение, днес не е срамно един баща да изпитва и показва любовта си към децата, да се тревожи и намира решения, да бъде опора и подкрепа при кръстопътищата на своите деца.
Макар светът ни да е объркан и странен, да е нов и много различен всеки ден, бащите според мен, са много по-смислени и човечни хора. Понякога строги и силни мъже, понякога разбиращи приятели. Но винаги опора, с осъзната си роля на зрели, спокойни и уверени хора.
Виждаме ежедневно хиляди снимки на бащи прегърнали, гушкащи децата си. Истински, без поза и преструвка. И това е много хубаво и човешко. Ние търсим и намираме връзката с децата си. Говорим си по мъжки или по женски, обсъждаме, шегуваме се, смеем се.
Въпреки объркаността на нашият свят, може би днес бащите са много повече от донори. С много по-силни връзки със собствените си деца. Харесва ми това.
И да, според мен, мъжкото е точно в това – да чувстваме, да се вълнуваме, но и да бъдем стълбовете, онази здрава основа, която е и пример за подражание. Ние бащите учим чрез постъпките си нашите деца как да се отнасят с близките, с непознатите, с възрастните, с мъжете, с жените, с връстниците. И ако показваме добрите си страни, нашите последователи ще бъдат също добри, пълноценни и уважаващи личности.
За добро или за лошо, не всички момчета с перспектива да станат мъже се справят със своята мисия. Не винаги се превръщат в онази зряла опора, която знае винаги кое е най-доброто, как да води семейството през предизвикателствата и изпитанията на живота, как да гарантира спокойствие, забавление, щастлива среда.
Много момчета се губят по пътя към мъжа. И независимо от натрупаните години и опит, остават някъде там, на 20, 30, макар и с вид на големи хора.
Да, мъжете не винаги се справяме с лекота с живота. Не винаги успяваме да запазим мъжкото, онова истинското и смисленото, за да бъде това предпоставката до нас да има истински жени и спокойни, уверени и щастливи деца.
Също не винаги се справяме с призванието си да бъдем бащи. Разкъсвани между професионалното си развитие, огромните очаквания за изобилие от средства, изискванията, за които четем постоянно и ни биват натрапвани като догми.
Доста често се чупим. Тихо и вътрешно деструктивно или шумно по утъпкания път на алкохола или друг нелеп порок.
Но все пак, никой не ни е обещавал, че да си баща е лесно, нали? И така и трябва да бъде.
Мъжете сами изпълваме със съдържание тази важна част от нашите разбирания. Вървейки по пътя с нашите жени и деца, всеки ден се изграждаме, развиваме и порастваме.
Денят на бащата би трябвало да е много важен ден.
Би трябвало точно в този едничък ден на специално отношение и уважение да бъдем на фокус. Някой ден, когато всички узреем и започнем искрено да уважаваме, може би и това ще се случи.
Може би най-важното е, че всички зависи единствено от нас. Ако имаме философията и разбиранията на зрели мъже, до нас ще има такива зрели и стойностни жени. А това е предпоставката заедно да създаваме, отглеждаме и развиваме прекрасни деца.
Честит празник на всички бащи!