Павлин Иванов

Умеем да застрелваме историята си. Дори тази, с която уж се гордеем. Силни сме на думи, „граждани“ във Фейса, недоволни на маса, патриоти по снимки. Картинката е тъжна и това отдавна не е тайна.

Днес ще ви разкажа за една къща. Едно място, в което Васил Левски е намирал подслон, място, в което всяко камъче е история. Място, на което стъпките му отдавна са заглъхнали, а почитта към неговото дело е само в показността, речите и снимките на „официалните“ събития.

Къщата на Латинеца във Вароша, се намира непосредствено под крепостта. Сгушена и пуста. Полуразрушена и неподдържана. Срамуваща се сякаш от себе си и съвременниците си.

Преди години с Иво Райнов отидохме до там. Една баба от съседна къща ни видя, излезе от дома си и попита къде отиваме. Обяснихме й, искахме да огледаме къщата. Признахме си, че не знаем много за нея и историята й. Жената ни каза, че сме се объркали. Не била тук къщата на Латинеца. Да питаме някой друг.

Почти бяхме си тръгнали, повярвали на думите й. Възрастните все пак не лъжат.

Все пак обяснихме на жената, че Иво е съветник, а аз имам вестник и търсим информация за историята на къщите с минало за града ни.

Бабата ни погледна. Момчета, тук е, и посочи към дъното на късата уличка една запустяла и обрасла къщурка. Срам ме е, затова като ме питат туристи, ги пращам да търсят другаде, каза тази баба.

Беше я срам от състоянието на тази значима за ловешката история и за революционното миналото на България къща! Една възрастна жена.  Срамуваше се искрено от разрухата и забравата, от безхаберието на днешните ловчалии!

Преди седмица, в дните преди „официалното“ отбелязване на рождението на Левски, посетихме къщата на Латинеца. Съвсем умишлено не писах тогава. Исках да изчакам префърцунените речи, позьорските снимки, гръмките думи на тъй наречените официални лица под паметника на Апостола.

Не исках да развалям настроението на никого в този ден. Но днес ..

Вижте снимките. Дори не е нужно те да бъдат обяснявани. Разруха. Тотална.

Ще цитирам фрагмент от речта на първата дама на града, наречена в прессъобщението на Община Ловеч ОРАТОР:

„Святата саможертва на Васил Левски увеличава обема на българското в България“!

От години не ходя на „официални“ събития, защото не мога да слушам кухите фрази на подобни хорица, застанали в краката на Апостола заедно с всичките си грехове, без свян и притеснение.

Но да забравим за момент за временно пребиваващите на кметския стол величия. Очевидно е, че всички са еднакви – обрасли, немилеещи, позьори.

Искам да повторя това, което написах на 18 юли 2014 г. (ТУК), защото нищо не е помръднало:

„За една част от българите, днес е специален ден. Ден, в който се срамуваме да застанем до Апостола, защото с действията или бездействията си опорочихме всичко свято, в което е вярвал.

Днес, на много места в страната се случва същото. Хора в костюми, с написани речи, говорещи ритуално, позират пред обективите. От снимките се вижда, че там, горе, на паметника на Васил Левски са само доведените и тези, за които е „задължително“ да са там.

Защо няма граждани ли?

Вероятно, защото едните не искат да застават до другите точно на тези свети и специални за българина дни. И това не е разделение на червени, сини и пембени, а на истински и лицемерни.

Довечера ще има шествие организирано от младежи. Никой не ги е карал, нито канил да го правят. Но съм убеден, че в сърцата на повече от тях, Левски означава нещо велико, истинско, чисто. Убеден съм също и че довечера ще отидат много повече хора да оставят своето цвете, да помълчат, да осмислят отново и отново къде е чистата и свята република.

Няма как да не разкажа точно днес и една истинска история, в която ще разчетете ясно лицемерието на днешните ловешки управници.

От деца знаем, че Ловеч е революционната столица на Левски и че именно тук, Апостола е намерил верни сподвижници. Преди месец, моят приятел Иво Райнов ме извика, за да ми покаже истината за отношението на днешните ловчалии към нашето минало, към историята ни, към делото на Левски.

Къщите, в които Левски прекарва нощите си в Ловеч, днес са занемарени, рушащи се, оставени на произвола на времето. Иво ми разказа за болката, която един човек, който дори не е роден в Ловеч, но го обича повече от мнозина, му е споделил:

„Представяш ли си, по тези стъпала се е качвал Той. Държал се ето тук. Това е история, факт. А днес …“

А днес, тези, на които не им пука за Левски сричат високопарни думи, коленичат, поднасят цветя. А само на 60-70 метра от тях, преди много години, Левски е ходил по калдъръма, влизал е в къщите на своите съратници.

Днес, всичко е разруха и безхаберие.

Какво да покажем на децата си?

Е, това мисля и че е причината, хората да се дистанцират от официалните събития. Просто, защото са изпълнение с фалш и задължения.

Смятам, че ако Левски не е в сърцето ти, нямаш място на неговият паметник.

Съжалявам искрено, ако съм развалил на някого усещането за величие, но според мен, трябва да бъдем истински, защото това реално можем да дадем за пример на децата си.

А Левски заслужава много повече – сърцата и душите ни.“

Сподели с:


Вашият коментар