Ловеч, 2058 година: Хроника на една предизвестена смърт

Иво Райнов

Момичето покани госта в широко преддверие и го подкани да се настани удобно в едно от креслата. Излезе за да съобщи за пристигането. Младежът се загледа в рекламните спотове, които се гонеха по видеостените. Туристическите атракции на Ловеч, модерния зоопарк, цялостно възстановената крепост, стария квартал „Вароша“. Извади от джоба си малка кутия и включи холограмния дневник.

Въздухът премигна, а светлинките се разляха в образа на красива жена, която се представи и заяви, че е на разположение. Младежът я помоли да включи на памет и продиктува първия запис „Ловеч, 16.07.2058 година. Историята на един изчезващ град“.

Теодоси Кунев бе наскоро дипломиран в специалност медиен футуризъм на най-големия софийски университет. Почти веднага го наеха в една водеща онлайн медийна платформа, а изследването за един от опразнените градове в България бе първата сериозна задача. Прие я с охота и известно любопитство.

В този момент една от видеостените се заклати, а разместването на две плъзгащи се врати сякаш отвори дупка, от която се показа среден на ръст 45-48 годишен мъж с очила и грижливо поддържани мустаци. Представи се като Марин Казански, административен управител на Ловеч, все неща, които Теодоси знаеше предварително. Казански покани госта в кабинета си и след като се настаниха удобно попита любопитно

– Е, какво искате да знаете за нашия град, млади момко?

Теодоси представи накратко проекта за икономическата трансформация на българските градове през двадесет и първото столетие. Не пропусна да отбележи, че в Ловеч го води и фамилна емоция. Спомена, че тук е родена и отраснала неговата баба, която след като завършила фамозната в началото на столетието ловешка езикова гимназия се отправила да учи в София, където устроила и живота си. След смъртта на родителите и раждането на първата и дъщеря (и майка на Теодоси) практически прекъснала връзката с Ловеч.

– Най-баналната история – помърмори Казански – Като хиляди други истории от първата четвърт на нашия век. Тогава всяка година около 300 току-що завършили младежи напускат града за да учат в София, Пловдив, Варна или чужбина. Свиват гнезда, започват работа, градят кариера, раждат деца, но другаде. Връщат се тук, докато са живи родителите им, после продават имотите, ако са по-късметлии или ги изоставят и режат корените с родния град. Знаете ли, младежо, колко много младост, сила и бъдеще е това? В регистрите от 1990 година са записани почти 50 000 жители само в Ловеч. В началото на 2058 година са едва 12 000! Градът е загубил повече от ¾ от населението си за 60 години.

-Четох тази статистика. Ловеч е определян за град, пометен от демографска епидемия, като чума. Как сте го допуснали? –Теодоси очакваше с интерес отговора на управителя.

-Допуснали? Всъщност в демографското заличаване са участвали и хора като Вашата баба. Не ги коря, търсели са по-добра реализация и перспективи, каквито тук са били невъзможни. Причините са цял комплекс. Стопанско разграбване, икономическа олигархия, неубедителни управи, неконкурентен местен бизнес, прогонени инвеститори. Всяка за себе си е преодолима, но кумулацията от всички тях е имала унищожителен ефект. Непозната в България загуба на население в един град.

-Тъжно за град, описван като наследник на славна история и прекрасна природа.

-Славната история и красивата природа помогнаха да спасим поне фасадата. Да, Ловеч днес е една отлично поддържана фасада, зад която се крие разруха. – Казански извади от джоба си малко устройство, насочи го към свободната част от кабинета и на мига се появи холограмен екран. На екрана започнаха да се сменят кадри от добре поддържан зоопарк, възстановена крепост, възрожденски архитектурен комплекс, величествена пещера – Всичко това се поддържа с държавни пари. Преди три десетилетия с европейски средства е създаден един от най-модерните в България зоопаркове, днес държавата ни помага да го издържаме, да възстановим почти до автентичен вид средновековната крепост, да стегнем „Вароша“. Животът кипи между Стратеш и Осъм. Туристическата, лъскавата част. С малките ресторантчета, накацали покрай реката, със сувенирните магазини. За държавата това историческо наследство е важно и го поддържа. За града с неговата слаба икономика това е невъзможно.

-Фасадата впечатлява, а разрухата? – тази истина интересуваше значително повече Теодоси.

-Рекламата се срамува от разрухата, няма я в холограмните спотове. Елате, ще трябва да се разходим – Казански поведе госта си. Една от стените деликатно се разтвори и ги въведе в тесен асансьор. След секунди звън предизвести пристигането , Този път вратата се отвори зад гърба им и ги изведе на малък, но кокетен площад в края, на който се виждаше монумент на конник. Площадчето бе обградено от ниски двуетажни сгради. Погледът на Теодоси бе препълнен с въпроси, защото и по този площад не се виждаха следите от разрухата.

-Е, това е градският център. Срамно ще бъде, ако поне за неговото поддържане не осигуряваме средства. Все пак туристите се завъртат и тук преди да си тръгнат. Ние сме one day дестинация. За всички местни атракции е достатъчен по-малко от ден. Обичайно посетителите отпътуват по здрач. Затова не можахме да развием хотелиерски бранш. Печеливши са сувенирните магазини и ресторантчетата. Хората се хранят, но не нощуват тук. А на този централен площад съвсем скоро завършихме поредната реконструкция. Тук имаше високи административни сгради. Ловеч загуби областният си статут преди повече от две десетилетия. Администрацията се стопи, сградите станаха непотребни. С държавна субсидия съборихме повечето и изградихме тези малки, предимно търговски средища. Тук МОЛ-ове нямаме. Дори съществувалия дълго време многоетажен търговски център се наложи да реконструираме в малка сграда. Ей там зад конника ниското тяло е новия търговски център. Изграден е върху терена на висока сграда, в миналото населявана от различни областни администрации. Но честно казано не се вписваше в екстериора, така че никой не съжалява за събарянето и.

Преминаха по къс мост, сякаш хвърлен срещу скалите. От другата страна ги чакаше една от бързите коли на магнитна възглавница. След тридесет секунди шофиране успоредно на реката се оказаха в квартал, потънал в забрава. Полусъборени, покрити с кал, прах, превзети от храсти и дървета сгради подсказваха, че човешката дейност е прекратена от десетилетия.

-Индустриалният квартал на града. Тук е работело местното население, когато градът е дават повече от 30 000 работници. Фабрики за кожени облекла, трикотаж, мебели, както виждате нищо не е останало. Последната машина е загасена преди много десетилетия. Всъщност каквото е имало е било разграбено. Днес е тихо, празно и мръсно. Хей там до преди 15-на години се е разполагал известен завод за електороинструменти. След няколко опита успяха наистина да го фалират. С него идва и краят на индустрията в Ловеч. Седем-осем години назад и последният мохикан на местното промишлено производство се предаде. Големият месопреработващ завод се премести в Южна България. Затвори заради липса на работна ръка. 60% от населението е в пенсионна възраст. Повечето работоспособни са заети в държавен сектор. Малко образование, малко здравеопазване, малко градско управление. Полиция и затвора. Ние сме малък град с умиращо население, но процъфтяващ затвор. Стотици ловчалии работят там. Има и такива, които пътуват към други селища. Всеки от съседите вече е по-голям и развит – Плевен, Севлиево, Троян. Случи се така, че наскоро преглеждах стари икономически справки. Можете ли да повярвате, че последната инвестиция тук е направена преди цели 37 години! После единствен инвеститор е държавата и то в поддръжката само на най-неотложните социални дейности. От години Ловеч е поставен на командно дишане. – Казански замълча колкото да си поеме въздух и продължи тъжния разказ – Хей там, където стърчат тези грозни пилони беше градския стадион. Тук в началото на века играе водещият в България отбор „Литекс“. Четири пъти е бил национален шампион. С подкрепата си за този отбор Ловеч е загубил всичките си спортни съоръжения и терени. Станали са притежание на собственика на отбора. А отношението на собственика се вижда. Всичко е изоставено на волята на природата и апашите. Теренът е покрит с храсти, трибуните се рушат, рефлекторите са разграбени. В Ловеч спорт няма от години. Няма пари, няма и ентусиасти. А градът е бил център на хандбала и футбола.

Автомобилът плавно зави и премина отново над реката по друг мост. Казански посочи в ляво

-Това което виждате са остатъците от единствената в Ловеч фурна – Теодоси се вгледа в малката, прихлупена постройка, който създаваше представата за по-скоро гаражен тип производство. – Някога тук беше пълно с паркирани фирмени автомобили, които разкарваха хиляди изпечени хлябове и тестени изделия. Днес с това се справят само два автомобила. Магазините, в които се продава хляб се броят на пръстите на четири ръце. А тук в дясно можете да видите единствения магазин, представител на т.н. вериги. – тъкмо завиваха по някаква главна улица, когато край тях се показаха светлинните реклами на „Home facility“ – Този магазин беше препродаван няколко пъти. Иначе в града имаше „Била“ и Лидл“, но отдавна се оттеглиха. Градът се смали драстично, а с него и потреблението. „Home facility“ е единствената марка хипермаркет, който рискува да работи в Ловеч. Лъскавите марки не обичат бедните, малки градове. Навлизаме в най-тъжната част на града. Това е жилищният комплекс „Здравец“ построен преди близо 100 години за да бъде даден подслон на работещите в някогашния машиностроителен завод „Балкан“. Даже и спомените от „Балкан“ са вече заличени със земята, а в жилищния комплекс живеят стотина роми. Много от жилищните блокове са опасни и запечатани – Теодоси с ужас наблюдаваше мрачните, олющени с изпопадали мазилки жилищни блокове. Почупените прозорци отваряха грозни дупки, които всяваха още по силен страх и отвращение. Това, което беше останало от асфалтовото покритие на някогашните улици приличаше на минно поле.

-Същата потискаща гледка е квартал „Червен бряг“, голяма част от квартал „Младост“, целият район около бившата гара и болница. Свърталища на призраци. Гара тук отдавна не съществува. Влак не влиза повече от десетилетие. Релсите са демонтирани. След безумна местна и държавна политика преди много години е фалирана местната болница. Известно време е агонизирала, но накрая затваря врати. Величествената многоетажна сграда беше съборена и на терена е построен сравнително модерен спешен център. Това е, което имаме – център за първа и неотложна помощ. После болните заминават за Плевен, Севлиево, Троян. Който оцелее оцелее. За известно време работеше малка частна болница, но и тя се премести. Установи се в Троян. Каква ирония, а. Над половината от населението е възрастно и болно, но тук няма условия да бъде лекувано. Още една причина да имаме шокиращо висока смъртност. С много социални услуги се разделихме тук. Вече имаме само три детски градини и две основни ,училища. Годишно се раждат 70-80 деца, които трудно запълват капацитета и на тези училища. След бизнеса си отидоха и професионалните гимназии. Остана само най-старата гимназия, онази на хълма, където е учила Вашата баба. Но от старата слава не е останал и спомен. Сега предлага някаква смесица от езикови и хуманитарни специалности, но колко ефективна може да бъда, когато трудно успява да запълни две паралелки. Някога в нея са учили деца от много други градове, сега нашите деца се отправят към училищата в съседни или по-големи градове. Тук вече не знаем какво е кино, театър. Затворили са врати преди десетилетия. Голямата библиотека е само хранилище, читалището трудно оцелява. А някога тук са се конкурирали 4-5 работещи читалищни центрове. Дори градската духова музика съществува напук, само заради ината на няколко отдавна пенсионирани ентусиасти.

За около час автомобилът разходи госта из тесния град и Теодоси се убеди в плашещата истина на всяка от думите на градския управител. Видя много повече разруха, отколкото живот, усети изобилие от отчаяние и почти не разпозна надежда. Призрачни квартали, празни училища, запуснати улици и една натрапваща се липса на хора. Да тук зад фасадата всичко беше тъжно и плашещо.

-Тук наистина е потискащо празно – пророни Теодоси с ясно доловима тъга в гласа.

-При нас е пълно само в гробищата. Всички съграждали този град са вече там – мрачно отвърна градския управител.

-Всичко, което виждам ми прилича на хроника на една предизвестена смърт. Трябва да търсите, да намерите решение – в думите на Теодоси ескалираше възбуда.

-Решенията са отдавна загубени или пропуснати. Преди 40-50 години. Днес на нас ни стигат силите само да се борим заличителката да не подрани. Ловеч отдавана е място, където може и да те родят, но няма да останеш да живееш. Място, където може единствено да доживееш последната част от живота си. Преди да бъдем напълно заличени от времето и природата.

Бързият автомобил се плъзгаше по гладкото трасе на магистралата към София. Мацката от холограмния дневник повтаряше пред Теодоси впечатленията от летния ден, прекаран в Ловеч. Младежът си припомняше тъжните думи на Казански. Вече знаеше, че ще подготви силен и трогателен репортаж за изпразващият се град на неговата баба. Мислеше си за откритието, което успя да направи днес. Градовете, подобно на хората, са поставени пред естествен подбор. Оцеляват тези, които имат силна имунна система. Останалите предават съдбата си на Заличителката.