Шантавият българин срещу смахнатия американец

Едно изключително интересно четиво. За съжаление не можах да намеря първоизточника за да го цитирам, но надявам се, никой няма да се разсърди. Благодаря на Георги Пърликов, че сподели текста във Facebook.

Шантавият българин срещу смахнатия американец

За разликата между тяхното и нашето училище

от Валери Найденов

Преди около 40 години баща ми замина на работа в Ню Йорк и ми се наложи да завърша там гимназията, която бях започнал в София. Оттогава изтече много вода. С времето забравих всички уроци – и американски, и български.
Но колкото повече уроците избледняваха, толкова по-ясно се очертаваше скритото зад тях човешко моделиране, великата търговска тайна на Америка. Иначе човешката глина е горе-долу същата. Но ако нашата гимназия работи с един калъп, то тяхната работи с точно обратния.
Затова американците са си проснали чергата върху целия глобус, а ние все се бутаме в тясното. Да вземем трагедията в “Индиго” – подкарана от националния инстинкт, детска тълпа се набута в едно тясно заледено стълбище и се из-помачка. За нас урокът се свежда до това да накажем виновните.

Ако “Индиго” се случи в САЩ, американецът първо ще се изуми, че детето му е хукнало да се натиска в някакво човешко стадо. Това не е нормално поведение за млад американски индивид.
“Индиго” е моделът на българската политика. Всеки път, когато решаваме съдбата си, ние пощуряваме. После постепенно идваме на себе си и се чудим как може да сме толкова глупави.
Ето как. Тери Пратчет пише, че “коефициентът на интелигентност на тълпата е равен на коефициента на най-тъпия в гъмжилото, разделен на броя на участниците”. Нашето училище ни програмира така, че във важните моменти автоматически минаваме на групово мислене. Затова нашата нация от гении оглупява всеки път, когато дойдат избори.
Но не заради нацията от гении, а по-скоро заради тези чудесни наши деца, смазани в детската тълпа на “Индиго”, ще се опитам да опиша разликата между българския и американския човешки калъп – така, както съм я запомнил от моите две училища.

ВНЕЗАПНО ОСИРОТЯХ

Когато попълних документите за записване в американската гимназия, попитах в кой клас да отида и кой е класният ми наставник. Служителката леко се обърка. После ми даде списък със седем-осем различни класни стаи и предмети.
От осем до девет – математика на петия етаж. После химия на третия. После – английски на четвъртия. И така нататък. Всеки час – с различни съученици. Нито имам постоянен клас, нито час на класния!
Тогава “културният шок” още не беше излязъл на мода, та в душата ми зейна старомодна екзистенциална пропаст. Най-неочаквано ме обзе болезнена носталгия по Колектива.

Казвам неочаквано, защото до този момент си въобразявах, че съм индивидуалист, в смисъл че обичах да правя някои дребни магарии, колкото да ме скастрят на комсомолско събрание, да ми намалят поведението и други невинни радости.
Тук обаче нямаше как да се правя на черна овца, след като нито имах стадо, нито пастир. Внезапно осиротях. Почти ми се доплака за балканската игра на вина и опрощение, с която колективът те гушва в пазвата. По-късно четох, че подобен шок изпитват дългогодишните затворници, когато излязат на свобода.

Урок номер 1: Разликата между двете училища е като между панелното и тухленото строителство. Нашето училище се сглобява от цели панели – класовете. А американското – от отделни ученици.

ГОЛЕМИЯТ КРЪСТОПЪТ, ИЛИ КОЙ ИЗНАСИЛВА ДЕВОЙКИТЕ

Групата “Пинк флойд” например пее, че на младини човек е уж индивид, но после животът го слага като тухла в стената, прави го еднакъв с всички наоколо. И песента звучи като вопъл. Но ние, българите тъкмо за това копнеем! Ако се съди по “Един неразделен клас” на “Тоника СВ”, ние страдаме, че на младини сме били заедно, едно неразделно цяло, но животът ни е пръснал като пилци. Американецът трудно би възприел тази песен, защото той просто не може да изпадне в носталгия по четиридесет човека едновременно.
Коренчетата на колективната тъга се засаждат още когато гласът мутира и детето внезапно вижда, че мама и тате не са никакви полубогове, а глупави смешници. Това е възрастта на бунта. Тогава е и първият голям човешки кръстопът. В България точно тогава пуберът се гмурва в голямото колективно семейство на “неразделния клас”, общата колективна душа. И ако ще се бунтува, бунтува се групово.

В Америка пътят на пубера просто не минава през колектива и класа. Той почти насила се превръща в автономен индивид. Затова романтичният образ за подражание в щатите е вълкът единак като героите от “ренегат”, “беглецът” и други терапевтични сериали.Американците издигат личния бунт в култ, но ненавиждат колективния. Ако в някой американски филм видим разбунтувана младежка група, значи тя или ще се дрогира, или ще изнасили невинна сляпа девойка, или ще пречука нейния любим, или и трите заедно.

Тъкмо обратното, нашата романтика е колективната. Групите са добри. Девойките ги изнасилват индивидуалистите. Ако сред нас по вина на родителите се пръкне индивидуалист, нашата работа е да го превъзпитаме. Да се разхълца пред колектива. Да мине през катарзис. Да се слее с колективната душа. Общо взето, тъй учеше Макаренко и никой още не се е заел да ни отучва.
Тази разлика е залегнала дори в граматиката. На български може да напишеш цял роман в първо лице единствено число, без нито веднъж да използваш местоимението “аз”. На английски не е възможно да пишеш писмо от свое име, без да слагаш “Аз” във всяко изречение. И то с главна буква.

Нашата граматика наказва изтъкването. Ако някоя дума е особено важна и трябва да я отделим, ние няма да й сложим пълния член отпред като другите народи, а ще й тикнем пълния член отзад, при това долепен. Друг път да не се изтъква!

ТЕОРИЯ НА ПРЕПИСВАНЕТО

В американското общество между човека и държавата не стои никой. У нас властта винаги се напъва да те вкара в група, която тя да контролира. Защото ясно е, че колективът е инструмент за правене на човешко пюре. Съвсем не е ясно обаче дали този инструмент наистина може да се контролира от държавата.
Според Макаренко – може. Лесно е да си Макаренко, когато се предлагат ваканции в Магадан. У нас армиите от комсомолски активисти нито за миг не овладяха истински групата. Контролът бе на повърхността, а отдолу вървеше мощен групов саботаж срещу учението.
Дори и в най-суровите космодемянски времена, изпитите у нас си бяха общо дело. Всеки преписваше, отличниците решаваха задачите на двойкаджиите, всички подсказваха, шушукаха си, навеждаха се и нещо си подаваха под чиновете, а учителката се правеше, че не забелязва.

Урок номер 2: За толкова години в България не си спомням нито един изпит, където да не се преписва или подсказва при първата възможност. И обратното – в американската гимназия нито веднъж не видях някой да преписва!

Само този прост факт означава, че Макаренко трябва да се гръмне и да се хвърли от десетия етаж.

КОЛЕКТИВНОТО ЛИБИДО И КОЛЕКТИВНОТО СКАПВАМЕ

В България все те възпитават, но всички лъжат и себе си, и училището. В Щатите уж никой не те възпитава, но и никой не лъже училището. Какъв тогава е смисълът от колективното възпитание?

Ако сексът мотивира ученика, то колективът обръща мотивацията наопаки. В Щатите е достойно да си номер едно по успех. Гаджетата те харесват. У нас обаче да си зубрач не е престижно. Момичетата предпочитат Малкия Иванчо – скромен и шеговит двойкаджия.
Така е, защото младежкото либидо също обслужва колектива. Рядко например виждаме любов между двама пълни отличници, тя нищо не дава на общата успеваемост. Много по-често отличничка помага на слаб ученик и това прераства в интимност. Или добро момиче се влюбва в изпаднал хулиган, с което класът постига по-висока хомогенност. Колкото и да е романтична тази връзка, след гимназията нейните основанията изчезват и това води до ранни разводи. Затова пък груповото либидо се пресъздава в службата по такъв изконно български начин, че цялата бизнес организация отива на кино.

В миналото положението все пак донякъде се удържаше с помощта на комсомола.

Когато Комсомолът внезапно се изпари, училищните класове заприличаха на изоставената от Андрешко каруца. Тогава стана страшно. Ако в Щатите например човек бяга от час сам, в България бяга целият клас. В Щатите всеки си има своя порок, но у нас всички пороци са общи. И всеки отделно взет ученик се превръща в енциклопедия на забранените знания, започва един всенароден юруш на пороците, който естествено води към тясното стълбище на “Индиго”.
Мачкането на тълпите се среща много по-често при източните народи. В СССР, който бе най-колективната държава в историята, след смъртта на Сталин десетки хиляди се изпогазиха и загинаха в тълпата край Кремъл. В опашките за водка в епохата на Горбачов хората така се притискаха, че умираха от инфаркт и задушаване. Имаше и доста случаи на спонтанна интимност. Резултатите, ако са налице, вече трябва да се петнайсетгодишни. Утре ще гласуват.

В Англия състоянието на тълпа се среща само при футболните запалянковци, защото това е нещо като резерват за остатъците от варваризма, запазено място за долните класи. В английската политика няма тълпи. Средната класа не се бута и ръга. У нас тълпи се образуват дори и сред професорите.
Така колективизмът постоянно клати държавата. Без индивидуалисти трудно се гради стабилна демокрация. Миналата година някои политолози така се отчаяха, че предложиха да се внесе нов електорат.
Едва ли обаче МВФ ще ни отпусне достатъчно пари, а и да отпусне, Милен Велчев веднага ще ги профука за някаква операция с външния дълг. Много по-евтино е да променим училището.

КАК СЕ ПРОИЗВЕЖДАТ ОРИГИНАЛИ

Урок номер 3: У нас те правят на дете до зряла възраст. Там е обратното, карат те да се правиш на възрастен още от дете.

Уж учех в елитната английска гимназия в София, а се държаха с мен като с инфантил. В Щатите изведнъж ме повишиха във възрастен – помолиха ме сам да си съставя учебната програма. Това ме хвърли в нов културен шок. До оня ден ме връщаха от вратата заради фуражката, а сега сам си избирах не само дрехите, но и уроците!
Разбира се, и в Америка си има задължителни предмети, но сам ги разполагаш във времето. Има и много предмети по избор. В крайна сметка учението се оказва индивидуално като костюм по поръчка.
Някои са по-схватливи, а други по-тъпи. Но вместо да ги изравнява като у нас, гимназията още повече ги разделя! Има специални класове за по-интелигентните. Има и три вида дипломи – обща, бизнес и академична. Последната е за тези, които смятат да следват. Ако те скъсат, повтаряш само един предмет и пак никой никого не изчаква – умните могат да завършат по-рано, могат да запишат доста по-сложни предмети, а може и да влязат в университета, преди да са завършили гимназията.
Представете си 3000 младежи в една огромна сграда, но всеки от тях пет години върви по своя си уникален път. Накрая всеки излиза със своето уникално образование. Влизат 3000 деца, а излизат 3000 завършени оригинали!

КАК УМНИТЕ ОГЛУПЯВАТ, А ТЪПИТЕ ПОУМНЯВАТ

В България става обратното – децата влизат различни, а излизат изравнени насила. За целта тонове сиво вещество отиват на боклука.

Урок номер 4: В Америка способните се развиват по-бързо от тъпите. У нас тъпите настигат способните и постепенно ги изпреварват.

Как става това? Представете си булдозер и ферари да карат калник до калник от София до Париж, ферарито ще се счупи още около Ниш. Същото се получава, когато едно умно и едно тъпо дете учат на един чин пет години. Едното дете все бие спирачки, другото все натиска газта. Принудено да изчаква, умното дете се учи на безделие и мързел, които по-късно удавя в алкохол.
В живота надареното дете прераства в резигниран интелигент, отпуснат в депресията си като в отоманка. Оттук идва и необяснимата славянска тъга, която разкапва душата на българския духовен елит. Когато пристъпът на тъгата стане нетърпим, творецът дава вестникарско интервю за най-общата космическа безнадеждност и сбърканост. Целта му е терапевтична, но обществото го тълкува като политически акт.

Затова пък семплите и еднопистови индивиди наваксват с повече труд. Училището ги програмира за амбиция и борба. По-късно тъкмо те се превръщат в лидери, пробиват в бизнеса, в политиката и застават начело на нацията. Но природата се обижда, че сме разменили местата на нейните рожби. Както едно палто не бива да е по-дълго от краката, така и един народ не трябва да е по-интелигентен от своя елит, за да не се пльосва постоянно в калта.
Българският родител усеща, че класът изравнява децата и ги кара да се движат със скоростта на изоставащите. И затова хуква да търси различието на равнище училище. В резултат възникна ято от специални гимназии. Едни са за надарени деца. Други – за деца с надарени родители. Трети са езикови, технически, математически, музикални, спортни, туристически, фризьорски. Вече не останаха нормални общи гимназии.

Това обаче не прави децата уникални, а просто ги нарежда по рафтове, в групи по интересите на родителите. Затова ние сме страната на житейските грешки, където зъболекарите се оказват музиканти, военните – хомосексуалисти, а всички рано или късно се кандидатират за шефове на телевизията и на БТА.

ПРИ ИЗВОРИТЕ НА ПАРАНОЯТА

В Щатите много успешно лекуват алкохолизъм и наркомания чрез групова терапия. У нас груповата терапия води до групово напиване, тъй като ние сме прекалили с дозата още на младини.
Колективът е като антибиотика – ако прекалиш като дете, на трийсет вече не те лови, трябва ти нов супермощен антибиотик, който да кърти павета. На трийсет ние вече сме потънали до ушите в груповите интриги. Ние изпълваме и най-леките закачки с дълбок психологизъм, от дребните подозрения правим велики предателства и коварни изневери. Това състояние се задълбочава с възрастта. Младите смятат възрастните си колеги за патологични интриганти и са прави – но те също са се запътили натам.

Гледани отвън, интригите и заговорите нямат нищо общо със здравия смисъл, но вътре в групата е като в омагьосано царство. Там и да бягаш от нея, Конспирацията те настига.
Ето, депутатът Коста Цонев подписал някакво си писмо уж за добро, пък то се оказало бунт против царя!
За американците параноята е болест. За нас тя е лекарство, ние я обичаме и я практикуваме с огромно удоволствие, защото знаем от училище, че ако не сме в заговора, значи сме на сухо.
Така както английските вестници вдигат тиражите си с цици на трета страница, нашите вдигат тиражите си с конспирации. Там всеки брой вади нови цици. Тук всеки брой вади нов заговор. Ако вечерта читателят се е разколебал кои сме ние и кои са те, на сутринта той отваря вестника, прочита за заговора и душата му се отпуска!
Лично аз усетих параноичния софтуер около месец след като постъпих в американската гимназия, а в Далас застреляха президента Кенеди. Съобщиха го по радиоуредбата в час по рисуване. Веднага си помислих, че няма начин да не ме изкарат виновен. Поне така излизаше от елементарната логика. Кого ще накиснат за атентата? Много ясно кого – комунистите. Кои са комунистите тук? Очевидно аз, нали току-що съм пристигнал от враждебна държава. Значи оставаше само някой да ме посочи с пръст и в следващия момент щяха да ме овалят в катран и пера. Оглеждайки се гузно, аз се придвижих към часа по американска история. И щом седнах, усетих пръст в гърба:

– Хей, Вал, ама ти си с риза на кученца! Каква порода са, Хъш Пъпийс?

Край мен се развеселиха. Аз обаче изтръпнах. Защото на ризата ми бе щамповано не някакво безпартийно куче, а съветското куче космонавт Лайка. Добре че влезе учителят и се ядоса на ухилените физиономии:

– Кученца? Какви кученца? Вие знаете ли, че когато убиват Линкълн, кучето му вие неспирно три месеца!

После ни разпусна и аз побързах да се измъкна преди някой да е разпознал Лайка. По пътя за къщи си мислех, че у нас в България не биха ни пуснали така лесно. Първо щеше да има митинг в двора на училището, за да заклеймим врага. После щеше да има комсомолски събрания, клетви, маршировки и цяла седмица щяхме да се сменяме на пост пред някакъв училищен кът. А тук – ваканция!
Комисията „Уорън” побърза да обяви Ли Харви Осуалд за самотен убиец. По-късно се явиха очевидни доказателства, че е имало и други. Това очертава две противоположни тенденции:

Урок номер 5: Докато американецът не вижда и очевидните конспирации, ние сме убедени, че има заговор дори и там, където той не съществува!

МЕХАНИЗМЪТ НА ПОЛУДЯВАНЕТО

Така училището у нас залага механизма на параноичното изкукуригване. Ако дъската ви нещо хлопа, най-вероятно се е откачила някъде още в пети клас.
Нашите психиатри твърдят, че около 30 на сто от българите имат психически проблеми, но че причината е в трудностите на новото време. Ние сме си нормални, времето не е. Но щом е така, значи при старото време леко отвъртелите трябваше да са точно 70 на сто. Ако човек е здрав, той се адаптира и към новото, и към старото, и на Марс.

Има два основни метода за адаптация:

1. Да пригодим себе си към реалността.
2. Да пригодим реалността към себе си.

Индивидуалистът винаги избира първия метод. Той приема, че нещата извън него са обективна даденост. След това се вглежда в себе си и се пита -какво греша аз? Как да се променя? Колективистът прави обратното. Той пита – къде е конспирацията? Кой ми прави мръсни номера? Как да му го върна?
Който е живял и в България и в Америка, не може да не е забелязал тази разлика. Българинът винаги е жертва на лошо отношение, на заговор и на лоша управия. Американецът винаги първо казва – “It’s my fault”, грешката е моя. Той все търси себе си, все разкрива истинското си “Аз”, все си притяга някаква леко разхлопана дъска.

Урок номер 6: Американецът винаги се обективизира. Българинът винаги лъже себе си.

Види ли се с повече пари, интелигентният американец ги харчи за психоанализа. Все едно ходи на фитнес или на зъболекар. С помощта на терапевта той превръща личността си в строителен обект. Години, а дори десетилетия наред той коригира и най-дребните си отклонения, мъчително издирва детските си психози, издърпва ги от дупките и ги хвърля кофата. И когато накрая си лъсне Аза като кукла, вече е щастлив пенсионер.
Българинът си знае, че ако нещо хлопа, то е чуждата дъска. За да те забележат, че нещо не си наред, в България трябва съвсем да перколясаш, да се съблечеш гол и да подгониш инкасаторката с брадва, след което идват санитарите, слагат ти ризата, бият ти инжекции и те прибират. После те изписват поради липса на легла и веднага се включваш в политиката, защото в парламента трябва да са представени всички заболявания.
Не аз трябва да свиквам с България – нека България свикне с мен!
Това е велик парадокс. Българинът е адаптивен до обезличаване в групата, но е неадекватен в големия живот. Американецът не е на мястото си в тълпата, но много по-добре намира мястото си в живота.

КАК ОЦЕНКИТЕ РАЗХЛОПВАТ ДЪСКАТА

Защо американците по-добре се обективизират? Защото за да си наясно със себе си, трябва да получиш точна оценка отвън. Трябва и вътрешно да вярваш на тази оценка. Например получа двойка. Убеден съм, че тя е заслужена. Това вече е първата крачка към тройката. Но ако съм убеден, че имам двойка, защото учителката не ме обича, това е първата крачка към лудницата.

Принципна разлика: Не си спомням нито един изпит в България, който да ме е оценил точно и обективно. Понякога съм имал късмет. Понякога учителят ми е пускал аванта. Понякога нарочно ме е закопавал. Но винаги е имало нещо лично, нещо случайно.
И обратното – в Щатите нито веднъж не усетих нещо лично или случайно. Добра или лоша, бележката ми винаги беше точна, обективна и напълно заслужена.
Сега си представете как това моделира човешката глина. Щом всяка оценка е случайна и субективна, значи трябва да се подмазвам на учителя, да му се усмихвам и кимам одобрително, да му нося дребни подаръчета. Пише ли ми двойка, значи е злодей.
Така правя едно малко отклонение от реалността. Утре още едно отклонение, други ден – трето, и така до матура вече съм отронил половината си мозъчни гънки.
След още десетина години в главата ми не остава нито едно нормално кътче!

Типичният български учител е завършен продукт на този процес. За нето симпатията, антипатията и отмъщението винаги са част от оценката. Дори когато става смешен. Веднъж в университета леко изиграх един преподавател по научен комунизъм. Години по-късно при същия преподавател се яви брат ми. Той го попита дали брат му не се казва Валери и веднага след отговора го скъса. А можеше да го скъса и без да го пита.

Имах една учителка по български, която по принцип не пишеше на момчета повече от четворка. И една по физика, която никога не пишеше шестици на момичета. Трета пък казваше, че утре ще те изпита. Така през целия срок се готвиш само за един урок и шестицата ти е в кърпа вързана. Но ако ти има зъб, изпитва без предупреждение.

Топидиопката на моите спомени е учителката ми по математика в елитната английска гимназия другарката Б. Тя изобщо не можеше да смята. Затова бележката бе въпрос на пазарлък. Изтъпанчил си се на дъската и спориш. Може да отстъпи, а може и да се опъне. Веднъж ми писа четворка, после я задраска и написа пет и половина, а след още малко пазарлък пак я задраска и написа шест минус. Изпозадраска цяла страница в бележника!
На последното класно реших с лекота и трите задачи, но тя ми писа тройка. Каза, че вероятно съм преписал. След дълги спорове отидох да се оплача на директорката, която също беше математичка, но въпреки това можеше да смята. Тя погледна тетрадката, усмихна се и нареди да ми се направи ново класно.
Другарката Б. обаче реши да ме накаже. Отдели ми само 15 минути в края на часа и ми даде две задачи от съветския сборник по математика, отбелязани с по четири-пет звездички. Задачите с по четири звездички бяха супертрудни, решаваха ги само генийчета, и то за половин година. Абсурдно беше да се справя.
За да не видя отговорите на последните страници на сборника, другарката Б. ми го дръпна веднага щом преписах условията. Но тя не усети, че аз първо преписах отговорите, а после – задачите. Скалъпих по едно-две напълно без-мислени уравнения, сложих отдолу решението и си предадох класното, точно когато удари звънецът.

Другарката Б. се втренчи в уравненията като в китайски трактат. Очаквах да ми ги хвърли в лицето. Вместо това тя се усмихна криво и заяви:

– Виждаш ли как можеш, когато учиш!

И ми писа шестица. Първо ми стана смешно, после тъжно. Нормално ли е цяла година да решавам всичко без грешка и да ми пишат все тройки и четворки. И точно когато не реша нищо, да избутам шестица с една тъпа шмекерия. Жалка учителка, жалко училище, жалък аз…

В СВЕТА НА ТЕСТОВЕТЕ

Разбира се, такива като другарката Б. не се срещат често. Но щом в оценката има дори и 5 на сто субективизъм, появава се елемент на житейска несправедливост, на социална обида и всичко започва да се политизира. Децата на началниците, на богатите хора, на хората с връзки винаги получават по-високи бележки, отколкото заслужават. Това озлобява останалите. От малки децата научават, че всичко е корумпирано, че няма никакъв смисъл човек да се бори с несправедливостта.
Какъв е ключът към абсолютно обективната оценка? Това е нещо много просто, нарича се тест. В теста не те оценява учител. Може даже да се каже, че сам оценяваш себе си. Американският тест за интелигентност например от малък те ориентира дали от теб ще стане Айнщайн. Средният коефициент IQ е 100. Ако имаш 10 около 80, няма никакъв смисъл да се напъваш да ставаш професор по социология или да даваш акъл на нацията. Може да имаш талант за спортист, музикант или артист. Но не и за министър.

Според мен българите и американците имат еднакъв IQ. Ние обаче сами си го сваляме поне с 40 пункта. На длъжности и професии, където коефициентът трябва да е поне 120, у нас се настаняват хора с 80. Достатъчно е да прочетем едно интервю на министъра на културата и ще разберем за какво става дума. А хора с IQ над 150 заемат места, където е достатъчно и 60. Така поотделно българите може и да са два пъти по-умни, но като общество се оказват два пъти по-тъпи от американците.

В Щатите всяко дете не само научава най-общите параметри на интелекта си, но и неговите силни и слаби места: пространствено-логическа интелигентност, вербална интелигентност и така нататък. Това много точно го ориентира в професията.
Тестът в Америка е начин на живот. В американската гимназия правиш поне един тест на ден. След всеки урок -тест за всички. В края на срока – голям тест по цялата материя. Този тест оценява и работата на учителя.

Ето основните предимства на тестовата система пред традиционната българска система за изпитване:

1.Учителят с неговите симпатии и антипатии е напълно елиминиран. Оценката изобщо не зависи от него, няма никакъв субективизъм.
2.Абсолютно ясни и точни критерии. В България за едно и също нещо може да получиш и двойка, и шестица.
В американския тест всеки въпрос има еднозначен отговор, който носи точно определени точки.
3.Късметът не играе никаква роля. Тестът те изпитва по цялата материя
без изключение. В България се готвиш по двайсет въпроса, но ти се падат два. Може само тях да си чел. Но може и само тях да не знаеш.
4.Тестът те възпитава на постоянство, защото постоянно те изпитват. В България те изпитват един-два пъти в срока. Така ту мързелуваш, ту зубриш на щурм.
5. В САШ бележката е от 0 до 100. Това дава много по-широк и точен диапазон на оценката. Под 65 от сто се смята за двойка – значи все пак трябва да познаваш добре матерната, за да минеш.

В България оценката е от 2 до 6, но минаваш и с 3. Достатъчен е само един проблясък, едно подсказване, за да те пуснат да минеш. У нас е нормално да стигнеш до матура, без да знаеш дори 10 на сто от материя, по която си взел изпити!

Урок номер 7: В България гимназията слага летвата много високо, но повечето ученици минават под нея, без да я прескочат.

В САЩ летвата се наглася според възможностите, може и да е много по-ниско, но задължително трябва да се прескочи.

ЗАЩО МАТУРАТА ОСАКАТЯВА

А сега да се спрем на най-важния изпит, който определя живота на човека. У нас той се нарича матура. В Щатите се нарича SАТ. Между двете няма абсолютно нищо общо.
SАТ е един огромен тест. По мое време се казваше СЕЕ, но още преди почти 4 десетилетия отговорите се попълваха на перфокарти за компютър. Никакви “комисии” – от едната страна на машината пъхват перфокартата, от другата излиза бележката.
За този изпит няма смисъл да зубриш. Колкото можеш да се подготвиш за “Стани богат”, толкова можеш и за SАТ. Той проверява абсолютно целия спектър на знанията ти чрез стотици въпроси, в които избираш между чети-ри-пет отговора. Ако преди пет години си го учил и си го разбрал, днес не може да не ти светне.
Докато за българската матура зубриш до прилошаване, за SАТ трябва да се тренира – решаваш тестове от миналото, за да свикнеш с обстановката.
SАТ проверява знанията както си дремят в пасивната ни памет. Матурата ни кара първо да ги събудим, да ги натъпчем в активната си памет и после да ги възпроизведем цялостно.

На компютърен език учението просто „даунлоудва” файловете в харддиска. Зубренето обаче ги “отваря” в активната памет. Ако отворим в активната памет десетина-двайсет файла от харддиска едновременно, компютърът ще заработи по-бавно и все по-бавно, докато блокира. И най-мощният компютър в света ще се срине, ако зубри като абитуриент.

Мястото на целите файлове с уроците на миналото не е в активната човешка памет. Това е все едно да товарим спортна кола с тухли, вар и пясък. Или до впрегнем елитен състезателен кон в каруца. Зубренето е опасно и за здравето на младежта, и за нейното бъдеще.
Как зубренето може да срине личността е описано преди повече от два века от знаменития френски учен Гюстав льо Бон, който сравнява училищата в латинските страни с англосаксонското образование.

За изпита тип “матура” Льо Бон пише следното:

“…От тях поискаха прекомерно, като ги накараха в определен ден, седнали на стол или изправени пред дъска, в продължение на два часа и за цяла група науки да бъдат жива енциклопедия на всеобщото човешко познание; и наистина те изиграха тази роля, или почти, точно в този ден и за два часа; един месец по-късно обаче те вече не са същите; те не биха издържали още веднъж същия изпит; придобитите познания, прекалено много и прекалено тежки, непрекъснато изтичат покрай ума им и те не научават нищо ново. Духовната им устойчивост се е предала; плодоносните сокове са пресъхнали;
появява се готовият човек и често той е свършеният човек…”

“…Той тръгва и влизането му в живота и първите му стъпки на практическото действие най-често са само поредица от болезнени падания; от тях му остават рани, а той е задълго огорчен, а понякога – трайно осакатен…”

Големият проблем на българския министър на образованието е, че мисли като всички предишни министри. Но пуберът на новото време вече мисли като Льо Бон. Той отдавна не живее в резерват. Днес всеки български младеж, който е научил достатъчно английски, може да се яви на SАТ по Интернет. У нас даже има специална фондация, която подготвя кандидатите. Ако изкара достатъчно висок бал, може да го приемат и в Харвард, да му дадат стипендия.

На практика днес SАТ е най-голямата и най-справедлива компютърна игра в света. Младежът, който се явява и на SАТ, и на българската матура, не може да не усети примитивизма, садизма и идиотизма на ненужното зубрене. Духът вече е пуснат от бутилката. Министърът трябва да е наясно, че стачките срещу матурата ще продължават всяка година и постепенно ще обхванат цялата нация. Или българската образователна система трябва да разбере в кой век живее, или ще се срине окончателно.

НАЦИЯ ОТ БАБУСИ?

Според Льо Бон зубренето заради самата диплома крие опасността „да вдъхне на образования по този начин неудържимо отвращение от социалния му статус и силно желание да излезе от него. Работникът вече не иска да е работник, селянинът -да е селянин, а последният буржоа не вижда друга възможност за себе си освен държавните служби”.

Под линия Льо Бон прави следното отклонение:

„Всъщност, това явление е присъщо не само на латинските народи, то се наблюдава и в Ки;тай, страна също така ръководена от строга йерархия от мандарини, в която мандаринс-твото се получава и чрез конкурси, чието единствено препятствие е безупречното рецитираме на дебели учебници.
Армията от просветени безработни днес се смята за истинско национално бедствие в Китай. По същия начин в Индия, където англичаните откриха училища не да образоват, както в Англия, а просто да обучават местното население, от този момент се създаде специална образована класа – бабусите, които, ако не успеят да добият обществено положение, стават непримирими врагове на английското могъщество. При всички бабуси, без значение дали работят или не, първата последица от просвещението им бе техният рязък морален упадък.”
Какво е България в момента, ако не нация от бабуси, в която милиони инженери, лекари, философи, педагози, историци отдавна са изяли плодовете на образованието си и днес или бъркат в кофите, или крадат коли, или правят нови и нови политически партии? Днес работата за висшисти в България е три пъти по-малко, отколкото преди 12 години. Но ние произвеждаме три пъти повече висшисти. Дипломата у нас вече е една Корумпирана хартия, която съчетава максимум претенции с минимум знания.

Но между Китай и Франция от XVIII век, от една страна, и днешна България има много съществена разлика. У нас социалният мир донякъде се спасява от изтичането на мозъци. Емиграцията е като предпазен клапан.

Това е все едно да си сложим радиаторите на балкона, за да загряваме атмосферата. Оказва се, че най-бедната (след Албания) държава в Европа харчи милиарди левове всяка година, за да даде напълно ненужно, но безплатно образование на своята младеж, която при първа възможност бяга в САЩ, в Белгия и в Германия.

Ние се самоубиваме и сами си плащаме въжето.