Родното място на човек е там, където е прекарал голяма част от живота си, където се е чувствал сигурен, уважаван и обичан

Радка Рашева

На този ден, студен и снежен, преди много години дойдохме да живеем в Ловеч. Град, който бях виждала само на географската карта и за него знаех три неща, за които пишеше в повечето учебници и които го правеха по различен от градовете, в които бяхме живели до тогава – Покритият мост, Немската гимназия и лудницата както наричаха Психодиспансера.

В Ловеч не бях идвала даже на ученическа екскурзия. И си мислех, че преместването ни тук и този път ще е временно. Пък първите впечатления не ме зарадваха много. Но годините минаваха, градът пред очите ми се променяше – ставаше все по-красив и аз все повече го харесвах. Срещнах много сърдечни хора, с които ме свързва и досега чудесно приятелство. И на всичко отгоре, аз която не съм ловчалийка, цели 25 години работих само за Ловеч и Ловешкия край / в буквалният смисъл/. През тези години в Окръжната /Регионалната/ библиотека се занимавах с краезнание или както сега се нарича регионална история на края. Тук отраснаха синовете ми, тук учиха и стана бащи.

Имахме възможност да живеем в по-големи и уредени градове, но никъде я няма романтиката на НАШИЯ люляков град, ромонът на Осъм, величавата бронзова фигура на Апостола, белите къщи на Вароша, Стратеш и Баш бунар и отново добрите приятели.

След толкова години си мисля, че може би родното място на човек е там, където е прекарал голяма част от живота си, където се е чувствал сигурен, уважаван и обичан, а не селището, което е записано в графата „родно място“ в неговата лична карта.